Как ли не го увещаваха, но Билбо не склони да остане, ето защо най-накрая повикаха няколко елфи, които да го придружават, и той си тръгна, изпратен с най-голямо уважение и от Горския цар, и от Бард. Когато прекосяваше лагера, някакъв стар човек, загърнат с тъмна наметка, се надигна от прага на една шатра и се приближи към него.
— Браво! Браво за смелата постъпка, господин Бегинс! — рече той, като потупа Билбо по рамото. — Все нови и нови качества се разкриват у теб!
Това беше Гандалф.
За първи път от много дни насам Билбо истински се зарадва. За съжаление нямаше време да получи отговор на всички въпроси, които желаеше да зададе.
— Имай търпение, всичко ще научиш! — успокои го Гандалф. — Ако не се лъжа, нещата отиват към своя край. На теб ти предстои една неприятност, но ти не падай духом! Ще се измъкнеш от нея благополучно. Дочуват се едни новини, които дори и гарваните още не знаят. Лека нощ!
Озадачен, но в същото време и зарадван, Билбо продължи напред. Елфите, които го придружаваха, го заведоха до един удобен за преминаване брод и му помогнаха да премине реката, без да се измокри. След това, той се сбогува с тях и предпазливо се заизкачва нагоре към Портата. По едно време се почувствува безкрайно изморен, но успя преди полунощ да се добере до въжето (то си стоеше там, където го беше оставил) и да се изкатери по него. Намерил се веднъж горе, Билбо отвърза въжето, скри го, после седна на стената и с тревога се замисли как ли ще се развият нещата по-нататък.
В полунощ, хобитът събуди Бомбур, после на свой ред се търкулна в ъгълчето си, без да изслуша благодарностите на старото джудже (които смяташе, че не е заслужил), и бързо-бързо заспа, оставяйки всичките си грижи и тревоги за сутринта. И знаете ли какво му се присънваше през цялото време — пържени яйца с бекон.
17. ОБЛАЦИТЕ СЕ РАЗПРЪСВАТ
На следващото утро, в лагера прозвучаха тръби. Скоро след това джуджетата видяха, че по тясната пътека към тях бързо се приближава вестоносец. Той се спря на известно разстояние от стената и оттам на висок глас попита Торин дали не желае да изслуша още веднъж пратениците на двете армии, тъй като се били получили новини, според които нещата се променяли.
— Научили са за Дейн! — рече Торин, като чу думите на вестоносеца. — Разбрали са, че идва. Знаех си, че това ще промени настроението им! Нека дойдат, ще ги изслушам, но да не са много на брой и да не носят оръжие — извика той високо на вестоносеца.
Около пладне знамената на Гората и на Езерото се появиха отново. Към портата се бе отправила група от двадесетина пратеници. В началото на тясната пътека те оставиха мечовете и копията си и пак продължиха да се изкачват нагоре. Джуджетата с почуда видяха, че сред пратениците са и Бард, и Горския цар, а начело на всички вървеше един старец, загърнат с наметка, с ниско спусната качулка, който носеше масивно дървено ковчеже, обковано с желязо.
— Здравей, Торине! — рече Бард. — Още ли не си променил решението си?
— Моето решение не се променя с изгрева и залеза на няколко слънца — отвърна Торин. — Нима си дошъл да ми задаваш безсмислени въпроси? Войската на елфите още не си е отишла, както аз поръчах! А докато не си отиде тя, напразно идваш да преговаряш с мен.
— Няма ли нещо, срещу което би отстъпил част от твоето злато?
— Нищо, което ти или твоите приятели можете да предложите.
— А какво ще кажеш за диаманта на Трейн? — рече Бард и в този момент старият човек отвори ковчежето и вдигна високо скъпоценния камък. Макар и да беше ярко утро, от ръката му заструи светлина. Торин направо онемя от учудване. Дълго време никой не проговори.
Най-сетне Торин наруши мълчанието и гласът му просто се задавяше от гняв.
— Този камък принадлежеше на моя баща, следователно е мой. Защо трябва да купувам своята собственост? — Изведнъж обаче, той бе обладан от силна почуда и добави: — А как се добрахте до тази наследствена вещ, ако изобщо има смисъл да се задават подобни въпроси на крадци?
— Ние не сме крадци — отвърна Бард. — Това, което ти принадлежи, ще си го получиш, когато ни дадеш онова, което принадлежи на нас.
— Как се добрахте до него? — изкрещя Торин още по-гневно.
— Аз им го дадох! — обади се тихичко Билбо, който, силно изплашен, надничаше от стената.
— Ти ли? — викна Торин, като се обърна към него и го сграбчи с две ръце. — Ти ли, жалък хобит? Ти ли, недорасъл… разбойнико? — И като не можа да намери повече думи, той разтърси горкия Билбо така, сякаш беше заек.