Вятърът разкъса облаците и червеното зарево на залеза обагри запада. Изненадан от внезапното просветляване, Билбо се огледа наоколо и в същия миг силно извика; беше вядял нещо, което изпълни сърцето му с радост — малки тъмни фигурки, които се носеха величествено във въздуха, сгрени от лъчите на залязващото слънце.
— Орлите! Орлите! — закрещя хобитът. — Орлите идват!
Очите на Билбо рядко се лъжеха. Орлите наистина идваха, носейки се плавно по вятъра, редица след редица, толкова много на брой, сякаш бяха събрани от гнездата на целия Север.
— Орлите! Орлите! — отново извика Билбо, като взе да размахва ръце и да подскача.
Елфите не можеха да го видят, но го чуваха. Скоро и те подеха неговия вик и той огласи долината. Много учудени погледи се вдигнаха нагоре, но летящите птици засега се виждаха само от южното разклонение на Планината.
— Орлите! — извика още веднъж Билбо, но в този миг един голям камък полетя отгоре му и го удари тежко по шлема; хобитът се строполи на земята и оттам нататък не помнеше нищо повече.
18. ОБРАТНИЯТ ПЪТ
Когато дойде на себе си, Билбо видя, че е съвсем сам. Лежеше върху плоските камънаци на Гарвановия хълм, а наоколо нямаше никой. Беше безоблачен и мразовит ден. Билбо трепереше целият и се чувствуваше вледенен като камък, но в главата му сякаш гореше огън.
— Какво е станало? — рече си той. — Във всеки случай все още не съм сред загиналите герои, но предполагам, че има време да стане и това.
Той се надигна с усилие и седна. Погледна към долината, но там не се виждаше нито един жив зъл дух. След малко главата му се попроясни и му се стори, че съзира елфи, които се движат долу сред скалите. Потри очи. Несъмнено някъде далеч в равнината все още имаше някакъв лагер, а пред Портата се забелязваше усилено движение навън и навътре. Джуджетата бързо събаряха стената, но всичко се вършеше напълно безшумно. Не се дочуваше нито говор, нито звук от песен. Самият въздух сякаш беше наситен със скръб.
— И все пак, изглежда, сме победили! — рече Билбо, като опипа наранената си глава. — Въпреки това обаче не ми се струва да е много весело.
Внезапно, той видя един човек да се изкачва по склона и да се насочва към него.
— Хей! — извика Билбо с немощен глас. — Хей? Какво става?
— Чий е този глас, дето се обажда сред камъните? — рече човекът, като се спря недалеч от мястото, където седеше Билбо, и се озърна.
Тогава Билбо се сети за пръстена.
— Ама че съм глупав и аз! — възкликна той. — Ето че не винаги е благоприятно да си невидим. В противен случай, предполагам, щях да прекарам нощта в топло и удобно легло.
— Аз съм! Билбо Бегинс. Другар на Торин — извика хобитът и побърза да свали пръстена.
— Добре, че те намерих! — рече човекът, като пристъпи напред. — Дирим те отдавна, защото имаме нужда от теб. Щяхме да те причислим към мъртвите, ако Гандалф, вълшебникът, не беше казал, че е чул гласа ти за последен път тук, на това място. Ето защо ме пратиха отново да огледам наоколо. Тежко ли си ранен?
— Както изглежда, здравата са ме хлопнали по главата — рече Билбо, — но добре, че си имам шлем, та черепът ми е останал невредим. Въпреки това обаче, се чувствувам зле, а краката ми са като сламени.
— Аз ще те отнеса до лагера в долината — рече човекът и го вдигна внимателно.
Той се движеше бързо и уверено и скоро Билбо бе положен пред една шатра в Дейл; до нея стоеше Гандалф с превързана ръка. Дори и вълшебникът не се беше отървал без рана, впрочем малцина бяха останали невредими.
Когато Гандалф видя Билбо, страшно се зарадва.
— Бегинс! — възкликна той. — Просто не ми се вярва! Все пак жив! Не можеш да си представиш колко се радвам! Вече започвах да се питам дали този път късметът ти не те е изоставил! Битката беше жестока и едва не завърши злощастно. Останалото ще ти разправя по-късно. А сега ела, че те очакват — додаде вълшебникът с натъжен глас и въведе хобита в шатрата. — Ето, Торине — рече Гандалф, когато влязоха, — доведох го.
Торин Дъбовия щит лежеше в шатрата, целият в рани, а разкъсаната му ризница и нащърбената му брадва бяха захвърлени на пода. Той отвори очи, когато Билбо се приближи до него.