— Прощавай, добри ми разбойнико! — с мъка изрече той. — Сега аз отивам при дедите си, в един свят, където златото и среброто нямат никаква стойност, затова искам да се разделя с теб приятелски и да си взема обратно горчивите думи, които ти казах при Портата.
Билбо се отпусна пред него на коляно, обзет от скръб.
— Прощавай, Царю на Планината! — рече той. — Уви, жесток е краят на приключението и цяла планина от злато не може да го изкупи. Но все пак аз се радвам, че споделих с теб всички опасности. Това е повече, отколкото един хобит от Бегинсовия род заслужава.
— Не говори тъй! — прекъсна го Торин. — Ти притежаваш качества, каквито сам не подозираш. Предостатъчно смелост и предостатъчно мъдрост! Ако всички скъпяха повече забавленията, песните и хубавото хапване пред съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел. Но тъжен или весел, аз трябва да го напусна сега. Прощавай.
Билбо се отдалечи, загърна се в едно одеяло и — ако искате, вярвайте, ако искате, не — плака, докато му се зачервиха очите и гласът му пресипна. Мъничкият хобит имаше милостива душица. И наистина, дълго време сърцето не му даваше да се пошегува, както обичаше да прави.
— И все пак добре, че се събудих навреме — казваше си той. — Жал ми е, че Торин не е вече между живите, но се радвам, че можахме да се разделим помирени. Какъв глупак си ти, Билбо Бегинс, каква каша забърка с този диамант! Въпреки всичките ти усилия да откупиш с него мира и спокойствието, жестоката битка пак се разрази, за това, разбира се, ти нямаш никаква вина.
Всичко, което се беше случило след нараняването на Билбо, той научи по-късно, но вместо да го зарадва, то го натъжи още повече. Хобитът се чувствуваше вече безкрайно изморен от приключението. Копнееше с цялата си душа и сърце да се завърне у дома си. Това обаче не можеше да стане веднага, ето защо междувременно аз ще ви разкажа някои от последните събития.
Орлите отдавна бяха забелязали раздвижването сред злите духове. От зорките им очи не можеше да убегне нищо от онова, което се вършеше в планините. Затова и те взеха да събират своята огромна армия под водачеството на Великия орел от Мъгливите планини. Накрая, надушили отдалеч битката, те полетяха бързо подир бурята и пристигнаха тъкмо навреме. Те прогониха злите духове от планинските склонове, като ги избутваха в урвите или сред враговете им. Не след дълго на Опустошената планина не остана нито един зъл дух. Тогава елфите и хората от двете разклонения най-после можаха да слязат и да помогнат на биещите се долу. Но дори и с помощта на орлите, силите им пак не достигаха. И ето че в последния час се появи самият Беорн — никой не разбра как и откъде. Той дойде сам, в образа на мечка и от гняв сякаш бе нарастнал до гигантски размери.
От гърлото му се носеше рев, проглушителен като топовен гърмеж, той помиташе по пътя си вълци и зли духове, сякаш бяха сламки или перушинки. Нападна в тил телохранителите на Болг и разкъса мълниеносно обръча около джуджетата, които се бяха скупчили върху едно ниско заоблено възвишение и оттам се отбраняваха с последни сили. Тогава Беорн съзря Торин, който лежеше, пронизан от множество копия, спря се, вдигна го и го изнесе от полесражението. После се върна и с удвоена ярост се нахвърли върху врага. Косеше всичко наоколо си, а него самия не го стигаше никакво оръжие. Разгроми телохранителите на Болг, докопа и него, повали го и го стъпка. Тогава панически страх завладя злите духове и те се разбягаха във всички посоки. Възродилата се надежда за победа заличи всякаква умора у защитниците и те се втурнаха да преследват обезумелите от страх зли духове, за да им попречат да се спасят чрез бягство. И наистина, една част от коварните същества се издавиха в Течащата река; онези, които се бяха впуснали на юг и на запад, затънаха в блатата около Горската река, а бегълците, добрали се до царството на горските елфи, намериха смъртта си сред дълбокия мрак на Непрогледната гора. В песните се казва, че този ден загинали две трети от злите духове на Севера и планините се умиротворили за дълги години.
До вечерта, победата над злите духове вече беше пълна, но когато Билбо се върна в лагера, преследването все още продължаваше и в долината бяха останали само онези, които бяха тежко ранени.
— А къде са орлите? — обърна се хобитът към Гандалф вечерта, когато се бе сгушил под топлите завивки.
— Някои от тях пожелаха да вземат участие в преследването, но повечето се завърнаха по гнездата си. Не искаха да останат по-дълго тук и отлетяха с първите зари на утрото. Дейн подари на техния вожд корона от злато и се закле да бъде във вечна дружба с тях.