— Жалко, много ми се искаше да ги видя отново — рече сънливо Билбо, — но това може би ще стане, когато си отивам към дома. Надявам се скоро да си тръгна.
— Веднага, щом пожелаеш — успокои го вълшебникът.
Всъщност, изминаха няколко дни, преди Билбо да поеме обратния път.
Междувременно, Торин бе погребан дълбоко под Планината и Бард положи на гърдите му диаманта Аркен.
— Нека си остане негов дотогава, докато не се провали Планината! — рече той. — И нека донесе щастие на всички, които ще живеят тук, отсега нататък!
Върху надгробния камък, Царя на Елфите пък положи Оркрист — меча, който Торин бе взел от обиталището на троловете. Пак в песните се казва, че той винаги започвал да блести в мрака, щом се приближели враговете, така че крепостта на джуджетата никога не можела да бъде нападната неочаквано. Дейн, синът на Нейн, по право се настани в обширните стари подземия и стана Цар на Планината, а след време събра още много джуджета около трона си. От дванадесетимата побратими на Торин оцеляха десет (Фили и Кили бяха загинали, докато бранели с оръжието и телата си своя предводител — по-големия брат на тяхната майка) и останаха да служат на Дейн, а Дейн справедливо разпредели богатствата.
Разбира се, вече не можеше да става и въпрос съкровището да се дели така, както първоначално бе замислено — между Балин и Дуалин, Дори, Нори и Ори, Оин и Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур и Билбо. Една четиринадесета част от среброто и златото (в обработен и необработен вид) Дейн даде на Бард и му каза:
— Както виждаш, искаме да удържим обещанието на мъртвия, след като диамантът Аркен е преминал вече в негово владение.
Тази четиринадесета част обаче представляваше огромно богатство, много по-голямо от онова, което мнозина Смъртни царе са притежавали. От нея Бард изпрати голямо обезщетение в злато на старейшината на Езерния град, възнагради щедро и онези, които го бяха последвали, за да му помагат.
Смарагдите на Гирион, които му принадлежаха по право, Бард подари на Горския цар, тъй като това бяха любимите му скъпоценни камъни.
А на Билбо той рече:
— Това богатство е толкова твое, колкото и мое, макар старите споразумения вече да не са в сила и право над него да имат всички, които се бориха за възвръщането и опазването му. И въпреки че ти самият искаше да се откажеш от наградата си, аз не бих желал думите на Торин, за които той се покая, да излязат верни — а именно, че ще ти дадем малко. Ето защо, ти ще бъдеш възнаграден най-богато от всички.
— Много любезно от твоя страна — рече Билбо, — но аз наистина изпитах облекчение, откакто се отказах от дела си. Не знам как бих могъл да го отнеса у дома, без той да стане причина за нова война и престъпления по пътя. Не знам също и какво бих правил с него. Сигурен съм, че в твоите ръце ще бъде по-полезен.
Накрая, Билбо склони да вземе само две малки ковчежета — едното пълно със сребро, а другото, със злато, които тежаха толкова, колкото едно яко конче би могло да носи.
— Това ми е предостатъчно — рече той. Най-сетне дойде часът да се раздели с приятелите си.
— Прощавай, Балин! — рече Билбо. — Прощавай, Дуалин! Прощавайте и вие, Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур! И нека брадите ви никога не изтъняват! — После, като се обърна към Планината, той добави: — Прощавай, Торине! Прощавайте и вие, Фили и Кили, и нека споменът за вас да бъде вечно жив!
Тогава, застаналите пред Портата джуджета се поклониха дълбоко, но думите заседнаха на гърлото им.
— Прощавай и ти и на добър час! — успя най-сетне да каже Балин. — Ако някога ти се случи пак да дойдеш при нас, когато подземията ни ще бъдат отново красиво подредени, ще устроим едно истинско празненство!
— А и вие също, ако имате път към мен — рече Билбо, — влизайте, без да чукате! Чаят е в четири часа, но всеки от вас ще бъде добре дошъл по всяко време!
После той се обърна и си тръгна.
Армията на Горския цар също се завръщаше към своята гора; редиците й бяха значително оредели, но оцелелите воини бяха колкото тъжни, толкова и весели, защото дълги години занапред Северът щеше да живее в мир и радост. Драконът беше мъртъв, злите духове — победени и тези весели същества очакваха с копнеж да посрещнат засмяната пролет.
Гандалф и Билбо яздеха след Горския цар, а до тях крачеше Беорн, възвърнал си отново човешкия образ; той през целия път се смееше и пееше на висок глас. Така те стигнаха неусетно до окрайнините на Непрогледната гора, на север от мястото, откъдето извира Горската река, и там се спряха, защото вълшебникът и Билбо не желаеха да навлизат в гората, макар че Горския цар ги канеше да му гостуват в двореца. Те възнамеряваха да заобиколят гората откъм северната й част и да прекосят пустите земи, които я деляха от Сивите планини. Пътят им оттам щеше да бъде дълъг и скучен, но затова пък по-безопасен от тъмните горски пътеки, след като злите духове бяха разгромени. При това и Беорн щеше да мине оттам.