— Прощавай, Царю на елфите! — рече Гандалф. — Нека цари веселие в разлистената гора, докато светът е още млад. И нека бъдат вечно весели поданиците ти!
— Прощавай, Гандалфе! — отвърна Горския цар. — Нека винаги се появяваш там, където си най-нужен и най-малко очакван! Винаги с радост ще те посрещам в моя дворец.
— А аз те моля да приемеш този подарък! — смутено рече Билбо, като застана на един крак и извади от дрехата си една огърлица от сребро и бисери, която Дейн му бе подарил на раздяла.
— С какво съм заслужил такъв подарък, хобите? — попита царят.
— Хм… ъ-ъ… — взе да заеква още по-смутено Билбо. — Смятам, че… хм… по някакъв начин трябва да се отплатя за… хм… гостоприемството ти, т.е. искам да кажа… хм… че и разбойниците имат достойнство. Аз съм изпил доста от виното ти и съм изял доста от хляба ти.
— С радост ще приема подаръка ти, о, Билбо Славни! — отвърна царят тържествено. — И те обявявам за приятел на елфите. Бъди честит и нека сянката ти никога, не се смалява (иначе краденето ще бъде твърде лесно)! Прощавай!
И тогава елфите се обърнаха и тръгнаха към гората, а Билбо пое дългия си път към дома.
Обратното пътуване бе съпроводено с немалко изпитания и трудности. Пустинните земи си оставаха пустинни земи в онези дни, макар по тях да нямаше вече зли духове. Но сега Билбо имаше добри водачи и сигурни пазители — вълшебникът и Беорн, — така че никаква сериозна опасност не го застраши.
И тъй, към средата на зимата Гандалф и Билбо бяха вече преполовили пътя си и стигнаха до портите на Беорновата къща, където останаха да погостуват. Там Коледата беше мека и топла и се прекарваше весело; голямо множество от близо и далеч се събра за празненството, което Беорн устрои. Злите духове от Мъгливите планини бяха останали съвсем малко и бяха тъй наплашени, че се криеха в най-дълбоките дупки, които намираха. Вълците изчезнаха безследно от горите, тъй че дърварите излизаха вече без страх. Беорн впоследствие си спечели голямо уважение из този край и стана господар на обширните земи между планините и гората. Говори се, че неговите потомци много поколения напред притежавали способността да се превръщат в мечки; някои от тях били мрачни и навъсени, но повечето по душа приличали на Беорн, макар да не му били равни по ръст и по сила. По тяхно време и последните зли духове били прогонени от Мъгливите планини, така че напълно се въдворили мирът и спокойствието.
Беше красива, мека и слънчева пролет, когато най-после Билбо и Гандалф се простиха с Беорн. Макар и да копнееше за собствения си дом, Билбо със съжаление напусна Беорновата къща, тъй като цветята в градината му и през пролетта бяха също толкова красиви, колкото и посред лято.
Най-сетне, двамата с вълшебника изкачиха дългия и стръмен път и стигнаха до същия онзи проход, където злите духове ги бяха пленили. Беше ранно слънчево утро и когато се обърнаха да погледнат назад от високото, видяха, че яркото слънце вече бе огряло ширналите се равни земи. Зад тях лежеше Непрогледната гора, синкава в далечния си край и тъмнозелена в близкия, дори и през пролетта. Там, докъдето достигаше погледът, се извисяваше Опустошената планина. Най-високият й връх бе покрит със сняг, който блестеше на слънцето.
— Ето че сняг замени огъня, тъй като дори и драконите не са вечни — каза си Билбо и обърна гръб на местата, в които бе преживял голямото си приключение. Туковската жилка в характера му бе взела вече много да се уморява, а Бегинсовата, с всеки изминал ден, все повече засилваше влиянието си.
— Сега желая единствено да съм си в моето удобно кресло! — заключи Билбо.
19. ПОСЛЕДНИЯТ ЕТАП
На първи май двамата пътници най-сетне стигнаха до Уединената долина, където се намираше Последният (а сега Първият) удобен дом. Пак беше вечер, кончетата им бяха уморени, особено онова, което носеше багажа. Всички се нуждаеха от почивка. Докато слизаха надолу по стръмната пътека, Билбо чу елфите да пеят сред дърветата, сякаш изобщо не бяха спирали, откакто той ги беше напуснал. Щом ездачите се спуснаха до горските полянки, елфите запяха весело една песен, която много приличаше на предишната. Ето я впрочем и самата песен: