Впрочем, Билбо откри, че бе загубил и друго нещо освен сребърните лъжици — бе загубил доброто си име. Вярно е, че остана завинаги след това приятел на елфите и че се ползуваше с уважението на джуджета и вълшебници, но пред съседите си вече не минаваше за почтена личност. Всички в околността го смятаха за „смахнат“ с изключение на племенниците и племенничките му по линия на рода Тук, но дори и те биваха възпирани от по-възрастните да общуват с него.
За съжаление, трябва да кажа, че Билбо никак не се тревожеше от това и песента на чайника върху огнището сега му се струваше далеч по-мелодична, отколкото в ония спокойни дни, преди да го навестят неочакваните гости. Сабята си той окачи над камината. Ризницата му стоеше закачена на една специална стойка в преддверието (докато не я предаде в един музей). Златото и среброто бяха похарчени главно за подаръци — едновременно полезни и чудати, — които до известна степен обясняваха обичта на племенниците и племенничките му към него. Вълшебният пръстен обаче, Билбо запази в дълбока тайна и го използуваше най-вече, когато идваха неприятни посетители.
Билбо запълваше времето си с писане на поезия и гостуване при елфите. И макар мнозина да поклащаха глава и докосвайки челата си, да казваха: „Горкият стар Бегинс!“; и макар малцина да вярваха на разказите му, той живя щастливо до края на дните си, а те не бяха малко.
Една есенна вечер, няколко години по-късно, Билбо седеше в кабинета си и пишеше спомените си — смяташе да ги нарече „Дотам и обратно, ваканцията на един хобит“, — когато на вратата се позвъни. Бяха Гандалф и едно джудже, а джуджето всъщност беше Балин.
— Заповядайте! Заповядайте! — рече Билбо и скоро тримата се настаниха в удобните кресла пред огъня. Балин забеляза, че жилетката на господин Бегинс е станала по-широка (а копчетата му бяха от чисто злато), но и Билбо не пропусна да забележи, че брадата на Балин беше с няколко сантиметра по-дълга и че на кръста си той носеше великолепен колан, украсен със скъпоценни камъни.
Естествено, заговориха за онова, което бяха преживели заедно, и Билбо попита как вървят нещата в земите около Планината. Както изглежда, вървели много добре. Бард построил отново града Дейл; в него се събрали хора, които дошли от Езерния град, а също от юг и от запад. От опустошението вече нямало и следа, земята била обработена и давала богата реколта; пролетта настъпвала с кичести цветове и птича песен, а есента — със зрели плодове и веселие. Езерният град също бил построен отново и сега се развивал по-добре от всякога; големи количества стоки пътували непрекъснато надолу и нагоре по Течащата река, а между елфи, джуджета и хора се установило дълготрайно приятелство.
Старейшината на града стигнал до лош край, Бард му дал голямо количество злато, с което да бъдат подпомогнати Езерните хора, но старейшината се разболял от болестта на дракона — той бил склонен лесно да се разболява от подобни болести, — заграбил почти всичкото злато и избягал с него. Умрял обаче от глад някъде на запад, изоставен от приятелите си.
— Новият старейшина е по-мъдър — рече Балин — и се ползува с голямо уважение, защото на него градът дължи до голяма степен сегашното си благоденствие. Дори вече са съчинени песни, в които се казва, че по неговото време реките потекли златни.
— Значи все пак, предсказанията на старите песни се оказаха верни в последна сметка! — заключи Билбо.
— Да! — повтори Гандалф. — И защо да не се окажат верни? Ти може би не вярваш в предсказанията, защото сам си вземал участие в осъществяването им? Нима си мислиш, че си се измъкнал благополучно от всичките си приключения само благодарение на чисто щастие и единствено заради твоята собствена изгода? Прекрасно същество си ти, Билбо Бегинс, и аз много те обичам, но си все пак само едно малко човече в един огромен свят.
— И слава богу! — рече Билбо, като се засмя и подаде на вълшебника торбичката си с тютюн.