— Той е лъжец! О, наистина страхотен лъжец! — провикна се един от пазачите. — Неколцина от нашите другари бяха поразени от мълния в пещерата, когато поведохме тези същества надолу, и сега лежат мъртви там. А не е дал обяснение и за това! — И той протегна меча, който Торин бе взел от пещерата на троловете.
Като видя меча, Великия зъл дух нададе яростен рев, а бойците му заскърцаха със зъби, задумкаха по щитовете си и затропаха с крака. Те веднага познаха меча. Той бе погубил стотици зли духове на времето, когато елфите от Гондолин ги бяха преследвали по хълмовете и се бяха сражавали с тях пред стените на града. Елфите го бяха нарекли „Оркрист“ или „Секира за зли духове“, но злите духове го наричаха просто „Сатър“. Те го мразеха, а още повече мразеха онзи, който го носеше.
— Убийци и приятели на елфите! — изкрещя Великия зъл дух. — Бийте ги! Дерете ги! Хапете ги! Тъпчете ги! Хвърлете ги в тъмните дупки при змиите и нека никога не видят светлината отново! — Той така се бе разярил, че скочи от мястото си и се втурна към Торин със зинала уста.
Точно в този миг всички факли в пещерата угаснаха, а големият огън в средата се превърна в стълб от блещукащ син дим, който се понесе към тавана и оттам върху главите на злите духове се изсипаха снопове парещи бели искри.
Виковете и крясъците, писъците и крясъците, стенанията и риданията, хулите и проклятията, които последваха, не могат да се опишат. Дори няколкостотин диви котки и вълци, сложени да се пекат на бавен огън, не биха вдигнали по-голяма шумотевица. Искрите прегаряха дупки в кожите на злите духове, а димът, който се спускаше от тавана, бе станал толкова гъст, че дори и техните очи не виждаха нищо през него. Скоро те взеха да падат един върху друг, и да се валят на купчина по пода, започнаха да хапят, да ритат и да се бият, сякаш бяха обезумели.
Изведнъж един светещ със собствена светлина меч изсвистя във въздуха. Билбо го видя как разсича Великия зъл дух, който седеше втрещен, забравил яростта си. Великия зъл дух падна мъртъв, а войниците му се разбягаха със страшни писъци в тъмнината.
Мечът се прибра обратно в ножницата си.
— Тръгвайте след мен незабавно! — рече един тих, но енергичен глас и преди Билбо да разбере какво бе станало, той отново припкаше на края на върволицата колкото можеше по-бързо — надолу по разни непрогледни коридори. Виковете на злите духове в голямата пещера все повече заглъхваха, а една бледа светлина водеше бегълците напред.
— По-бързо, по-бързо! — подвикна тихо гласът. — Скоро отново ще запалят факлите.
— Половин минута само! — помоли се Дори, който тичаше предпоследен пред Билбо и беше едно много благородно и милостиво джудже. Той помогна на хобита да се покатери на раменете му — доколкото можа с окованите си ръце — и след това всички затичаха пак. Веригите им дрънчаха, а те неведнъж се препъваха, тъй като ръцете им не бяха свободни и не можеха да се задържат с тях. Скоро спряха да тичат — по това време вече трябва да бяха слезли в самото сърце на планината.
Тогава Гандалф запали жезъла си — защото гласът не принадлежеше на никой друг, а на самия Гандалф. Той отново извади меча от ножницата и отново мечът засия в мрака със своя собствена светлина. Той винаги засияваше така от гняв, щом зли духове се появяваха около него. Сега обаче блестеше ярко като син пламък от радост, че бе погубил великия господар на пещерата. Бързо и лесно преряза той веригите и пленниците бяха освободени. Името на меча беше Гландринг-Врагоубиеца, ако си спомняте. А злите духове го наричаха просто Убиеца и го мразеха повече от Сатъра. Оркрист също бе спасен — Гандалф го бе измъкнал навреме от ръцете на един от обезумелите пазачи. Вълшебникът мислеше едновременно за много неща и макар да не можеше да прави всичко, можеше все пак да помогне на приятелите си, когато изпаднеха в беда.
— Всички ли сме тук? — попита той, като подаде меча на Торин с поклон. — Чакай да видя: едно — това е Торин, — две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет — а къде са Фили и Кили? А, ето ги — дванадесет, тринадесет и господин Бегинс — четиринадесет! Е, хайде, можеше да бъде и по-зле, а можеше да бъде и по-добре. Нямаме кончета, нямаме храна, не знаем къде точно се намираме и орди от разярени зли духове ни следват по петите! Но да вървим.
И те тръгнаха. Гандалф се оказа прав — от проходите, през които бяха минали, вече започваха да се дочуват крясъците на злите духове. Това ги подтикна да вървят по-бързо, но горкият Билбо едва успяваше да ги догонва, защото — уверявам ви — джуджетата могат да летят като стрели, когато им се наложи. Затова те решиха всеки поред да го носи на гърба си.