И все пак злите духове се движат по-бързо от джуджетата, а пък тези зли духове познаваха пътя по-добре от бегълците (те сами бяха прокопавали пътеките) и бяха побеснели от яд. Така че, колкото и да се стараеха джуджетата, виковете и крясъците все повече се приближаваха. Скоро те вече дочуваха шляпането на краката на преследвачите си — много и много крака, които сякаш наближаваха иззад последния завой. Зад тях, в дъното на тунела, по който вървяха, се съзираше трепкащата светлина на факли, а бегълците вече се чувствуваха смъртно уморени,
— Защо, о, защо напуснах моята хобитова дупка! — хленчеше горкият Билбо, като подскачаше силно на гърба на Бомбур.
— Защо, о, защо поведохме този нещастен малък хобит да търси съкровища! — рече горкият Бомбур, който беше възпълен и се олюляваше с мъка напред, а потта, избила от горещината и от страха, капеше от носа му.
В това време Гандалф и Торин изостанаха малко назад и изведнъж свиха рязко зад ъгъла.
— Хайде сега, Торине, вади меча! — извика Гандалф.
И Торин го извади, а това никак не се хареса на злите духове. Както се бяха втурнали напред с крясъци, те изведнъж се озоваха пред Секирата за зли духове и пред Врагоубиеца, които светеха с хладния си блясък и ослепяваха изумените им очи. Първите изтърваха факлите си и нададоха силен рев, преди да паднат мъртви. Следващите зареваха още по-силно и хукнаха обратно, като засъбаряха ония, които бяха тичали подире им. „Сатъра и Убиеца!“ — пищяха като обезумели те, бягайки в безредие по пътя, по който бяха дошли.
Измина много време, преди някой от тях да се осмели да надзърне зад този ъгъл. Джуджетата отдавна вече бяха потеглили и напредваха през тъмните проходи на тъмното подземно царство. Когато злите духове откриха това, те изгасиха факлите си, нахлузиха на краката си меки обувки и най-бързите бегачи измежду тях, които освен това имаха и най-остър слух и най-зорки очи, се впуснаха напред в мрака като невестулки, вдигайки по-малко шум дори и от прилепите.
Ето защо нито Билбо, нито джуджетата, нито дори и Гандалф ги чуха, че се приближават. Нито пък ги видяха. Но злите духове, които ги гонеха безшумно, ги виждаха добре, защото Гандалф бе оставил бледата светлина на жезъла си да гори, за да помага на бегълците, докато те бързо подтичваха напред.
Внезапно Дори, който сега вървеше последен и носеше Билбо, усети, че нещо го дръпва изотзад в мрака. Той извика и падна. Хобитът се търкулна от раменете му в непрогледната тъмнина, удари главата си о една твърда скала и повече не помнеше нищо.
5. ГАТАНКИ В ТЪМНИНАТА
Билбо отвори очи, но се усъмни дали наистина ги е отворил, защото наоколо му си остана все така тъмно, както и преди, когато ги бе държал затворени. Наблизо нямаше никой. Можете да си представите как само се изплаши! Не чуваше нищо, не виждаше нищо и не усещаше нищо освен каменния под.
Той се изправи много бавно и запълзя на четири крака, докато най-сетне докосна стената на прохода. Но нито нагоре, нито надолу по него успя да открие нещо — нямаше и следа от зли духове или от джуджета. Главата му бе замаяна и той не можеше да се ориентира за посоката, в която се бяха движили, когато падна. Определи я наслуки и дълго пълзя, докато ръката му внезапно докосна на пода на прохода нещо подобно на пръстен от студен метал. Това беше повратен момент в живота на Билбо, но той още не знаеше. Прибра пръстена в джоба си, без да се замисля, защото сега той едва ли можеше да му бъде от полза. Не продължи нататък, а седна на студения под и дълго остана така, отчаян и унил. Представи си как си пържи яйца с бекон в своята кухня у дома — защото нещо му подсказваше отвътре, че е време за хапване, — но това само го накара да се отчае още повече.
Не можеше да реши какво да прави, нито пък можеше да си представи какво се бе случило. Защо го бяха изоставили или — ако го бяха изоставили, — защо злите духове не го бяха заловили и защо така силно го болеше главата. А истината беше, че той се бе търкулнал в един много тъмен ъгъл и бе лежал там в безсъзнание дълго време.
След малко той потърси лулата си. Тя беше останала здрава и това малко го поуспокои. После потърси торбичката си с тютюн и намери малко на дъното й — това още повече го успокои. Но когато потърси кибрита и не го намери, всичките му надежди рухнаха. И все пак може би е за добре, помисли си Билбо, когато се посъвзе от разочарованието. Светлината на кибрита и миризмата на тютюн можеха да му довлекат до главата какви ли не беди от тъмните ъгли на това ужасно място. Въпреки това, обаче не можеше да не се чувствува обезсърчен. И както взе да пребърква всичките си джобове отново и да опипва пода около себе си за кибрит, ръката му докосна дръжката на малката му сабя, взета от пещерата на троловете. Той я беше забравил, но за щастие злите духове не я бяха видели, защото Билбо я носеше под дрехите си.