Сега той я извади. И тя засия с бледа мъжделива светлина пред очите му.
„Значи и тя е изкована от елфите — помисли си Билбо — и злите духове не са нито много близко, нито много далече.“ — И някак си се успокои. Прекрасно беше да носиш сабя, измайсторена в Гондолин за войната със злите духове, за която бяха изпети толкова много песни, а той беше забелязал също, че тези оръжия плашеха силно злите духове, когато се появяха пред тях.
„Да се върна назад — мислеше си Билбо, — няма смисъл! Да тръгна встрани? Опасно е! Да тръгна напред? Да, така ще е най-добре! Тръгвам!“
И той се надигна и заприпка, като държеше в едната си ръка малката сабя, насочена напред, а с другата опипваше стената. Малкото му сърчице биеше до пръсване.
Сега вече Билбо наистина беше, както се казва, „натясно“. Но не чак толкова натясно, както бихме били аз или вие. Хобитите не са напълно като обикновените хора; дупките им са чисти, спретнати, добре проветрени и съвсем не приличат на обиталищата на злите духове, но те повече от нас са пригодени да живеят под земята и не губят лесно усета си за посока — особено като са се свестили вече от удар по главата. Те могат също така да се движат съвсем тихо, да се скриват лесно и да се съвземат бързо от падания и наранявания, но най-важното е, че притежават голям запас от мъдрости и мъдри поговорки, каквито повечето хора никога не са чували или пък са забравили много отдавна.
И все пак аз не бих желал да съм на мястото на господин Бегинс. Проходът сякаш нямаше край. Билбо разбираше единствено, че той все още продължаваше да се спуска надолу и не променяше посоката си, макар да правеше по някое и друго завойче тук и там. От време на време се появяваха и странични проходи, които хобитът съзираше при мъждукането на сабята си или пък ги откриваше, като опипваше с ръка стената. Той обаче не им обръщаше внимание и бързаше да ги отмине от страх, че злите духове или някакви въображаеми черни същества ще изскочат от тях. Все напред и напред вървеше Билбо и все надолу и надолу, без да чува някакъв звук освен пърхането на някой прилеп от време на време. Този шум отначало го стряскаше, но после постепенно свикна с него и престана да му обръща внимание. Не зная колко време продължи да върви така — хем не му се отиваше повече напред, хем не смееше да спре и затова все вървеше и вървеше, докато се преумори. Сякаш бе извървял целия следващ ден и малко от по-следващия.
Изведнъж без никакво предизвестие той нагази във вода. Уф, толкова ледено студена беше тя, че го накара да се спре като закован. Не беше сигурен дали е стигнал само до някаква локва сред пътя, или до някаква подземна река, която прекосяваше прохода, или пък до брега на някое дълбоко подземно езеро. Ослуша се напрегнато и чу само как от невидимия таван във водата долу капеха капки — и никакъв друг шум!
„Значи е локва или езеро, а не подземна река“ — помисли си Билбо. И все пак не смееше да нагази навътре при такава тъмнина. Не знаеше да плува, а си представи и отвратителните слузести същества с големи, изпъкнали незрящи очи, които навярно се гърчеха във водата. Из локвите и езерата в планинските недра се срещат най-чудновати животинки — например риби, чиито предци са доплували долу кой знае преди колко много, много години и никога вече не са изплували обратно, а очите им са ставали все по-големи и по-големи от усилието да се взират в тъмнината. Срещат се и други същества, даже по-лигави и от рибите. В проходите и пещерите на злите духове винаги тайно живеят и други създания, примъкнали се отвън, за да се изтягат там на тъмно. А някои от тези пещери са съществували много години преди идването на злите духове, които само са ги уголемили и са прокопали в тях проходи, но истинските им собственици продължават да си живуркат спокойно, да дебнат и душат от потайните си кътчета.
Дълбоко тук, долу, край тъмната вода живееше старият Ам-гъл — едно от лигавите създания. Не знам откъде е дошъл, нито какъв е и кой е. Той си е чисто и просто Ам-гъл — черен като черния мрак, с две големи кръгли белезникави очи на мъничкото си лице. Ам-гъл си имаше една малка лодка, с която се разхождаше най-спокойничко из езерото, защото това наистина беше езеро — широко, дълбоко и ледено студено. Вместо с гребла той гребеше с краката си, които спускаше отстрани на лодката, но така, че никога не се образуваше нито една вълничка. Търсеше с белезникавите си пихтиести очи слепите риби и щом ги зърнеше, ги грабваше с дългите си пръсти с бързината на светкавица. Той обичаше и месо, а не се отказваше и от зли духове, стига да можеше да ги докопа. Но самият Ам-гъл много се пазеше да не го видят. Щом някой зъл дух слезеше сам долу при водата, когато Ам-гъл търсеше плячка, той го издебваше откъм гърба и го удушваше. Злите духове обаче рядко слизаха, защото знаеха, че нещо противно се спотайваше там, в самите основи на планината. Преди много години, когато копаеха проходите си, те бяха стигнали до това езеро и бяха разбрали, че не могат да продължат нататък. Затова пътят в тази посока свършваше дотук и те не намираха смисъл да идват, освен ако не ги пратеше Великия зъл дух. Понякога му се приискваше да хапне риба и той пращаше някого при езерото, но много често нито хапваше риба, нито виждаше повече пратеника си.