Всъщност Ам-гъл живееше върху едно хлъзгаво каменно островче в средата на езерото. Сега той наблюдаваше Билбо оттам с белезникавите си, подобни на телескоп очи. Билбо не виждаше Ам-гъл, но Ам-гъл виждаше Билбо и се чудеше какво ли същество може да бъде това, щом не е зъл дух.
За да задоволи любопитството си, той се качи на лодката и пое към Билбо, който седеше край брега, напълно объркан и отчаян. И ето че пред него внезапно изникна Ам-гъл и тихо изсъска:
— Дявол да го вземе, любезни! Май ще падне угощение! Във всеки случай вкусна мръвка изглежда, ам-гъл! — И като каза ам-гъл, преглътна звучно и гърлото му изамгълголи. Така бе получил и името си, макар той самият винаги да се наричаше любезни.
Билбо подскочи уплашено, когато съскането достигна до ушите му, и изведнъж съзря две белезникави очи да се взират в него.
— Кой си ти? — попита хобитът, като насочи сабята си напред.
— Кой е той, любезни? — прошептя Ам-гъл (който винаги си говореше сам на себе си, тъй като нямаше с кого друг да разговаря). И тъкмо това беше дошъл да разбере, ей тъй, от любопитство, защото в момента не беше гладен. В противен случай първо щеше да граби, а после да шепти.
— Аз съм господин Билбо Бегинс. Загубих джуджетата, загубих и вълшебника и сега не знам къде съм. Но ни най-малко не желая да узнавам, стига да мога да се измъкна оттук.
— Какво държи той в ръцете си? — рече Ам-гъл, като гледаше сабята недружелюбно.
— Сабя, сабя, изработена в Гондолин!
— С-с-с — рече Ам-гъл и изведнъж стана много учтив. — Ще поседнем ли малко тук да побъбрем с него, любезни? Той може би обича гатанки?
Ам-гъл искаше да се покаже приятелски настроен, поне за момента, за да разбере нещо повече за сабята, за хобита и да узнае също дали той беше наистина самичък, дали беше вкусен за ядене и дали самият той беше огладнял. Гатанките му бяха най-любимото забавление. Да ги задава и понякога да ги отгатва — това беше единствената игра, която изобщо бе играл с другите странни, подобни на него същества, много, много отдавна, преди да загуби всичките си приятели, преди да бъде прогонен и да пропълзи сам-самичък надолу в тъмните недра на планината.
— Да, обичам — отвърна Билбо с охота, защото и на него му се искаше да разбере нещо повече за това същество — дали и то наистина беше само, дали беше свирепо и гладно и дали не беше приятел на злите духове.
— Питай пръв ти — рече той, за да има време да намисли някоя гатанка. И Ам-гъл изсъска:
— Лесна е! — каза Билбо. — Планината, струва ми се.
— Наистина лесно я отгатна. Но сега ще сложим облог, мой любезни. Ако ние попитаме, а той не отговори, ние ще го изядем, мой любезни. Ако той ни попита, а ние не отговорим, тогава ние ще направим, каквото той иска. Ще му покажем пътя за навън. Съгласен ли си?
— Съгласен съм! — побърза да отговори Билбо. пък и смееше ли да не се съгласи. Той взе да си напряга мозъка, за да намисли гатанки, които биха го спасили от изяждане.
Само това можа да измисли, защото умът му бе изцяло зает с ядене и изяждане. Тази гатанка беше една от най-старите и Ам-гъл знаеше отговора й не по-зле от вас.
— Стара е, стара е — изсъска той. — Това са зъбите, любезни. Но ние имаме само шест! След това той зададе втората си гатанка: