— Това си е моя работа — рече Билбо. — А обещанието си е обещание.
— Я го виж колко е гневен и нетърпелив, мой любезни! — изсъска Ам-гъл. — Но ще трябва да почака, да, ще трябва да почака. Ние не можем така прибързано да тръгнем нагоре по проходите. Първо трябва да отидем да вземем някои неща, които ще ни бъдат необходими.
— Е, добре, тогава побързай! — каза Билбо, облекчен от мисълта, че Ам-гъл ще се махне. Той смяташе, че думите на Ам-гъл са само предлог и че противното същество няма да се върне повече. Какви ги измисляше Ам-гъл? Какви полезни неща можеше да държи в тъмното езеро?
Но Билбо се лъжеше. Ам-гъл смяташе да се върне. Беше ядосан и гладен. А беше също и подъл, и злонамерен и си имаше вече план.
Недалеч се намираше неговото островче, за което Билбо нищо не знаеше. Там Ам-гъл си имаше скривалище, където пазеше няколко ненужни дреболии и едно много красиво нещо, много красиво и много необикновено нещо — един пръстен, златен пръстен, скъпоценен пръстен!
— Моят подарък за рождения ми ден! — шептеше той на себе си, както често правеше през безконечните дни, прекарвани в мрака. — Ето кое ни е нужно, да, ето кое!
Пръстенът му беше нужен сега, защото притежаваше вълшебната сила да прави невидим всеки, който го наденеше на пръста си. Само при ярка слънчева светлина можеше да се забележи сянката ти — и то неясна и разкривена.
— Моят подарък за рождения ми ден! Дето го получихме в деня, в който се родихме, любезни. — Така си говореше винаги на себе си Ам-гъл. Но всъщност кой знае как се беше докопал до този подарък преди много години — в дните, когато такива пръстени е имало все още в изобилие по света? Може би дори и онзи, който ги е майсторил, не би могъл да каже това.
Отначало Ам-гъл носеше пръстена на пръста си, но това взе да му омръзва. Тогава го скри в една тайна торбичка под кожата си, обаче пръстенът го прежули и затова сега обикновено го държеше в една дупка на малкото си скално островче и често отиваше да го наглежда. Понякога, когато силно му домилееше за него или пък биваше много гладен, а му бе омръзнало да яде риба, той отново го надяваше. Тогава запълзяваше по тъмните проходи, за да търси отклонили се от пътя си зли духове. А нерядко се осмеляваше да се появи и на места, където горяха факли. Те го караха да премигва, а димът им му глождеше очите, но иначе Ам-гъл беше в пълна безопасност. Никой не можеше да го види, никой не можеше да го усети, докато той не го докопаше с дългите си пръсти за гърлото. Едва преди няколко часа Ам-гъл бе използувал вълшебния пръстен и бе хванал едно малко зло духче. Само как пискаше то! Бяха му останали една или две кости за глозгане, но сега му се хапваше нещо мекичко.
— В пълна безопасност, да! — шепнеше си Ам-гъл. — Той няма да ни види, нали, мой любезни? Не, той няма да ни види и проклетата му малка сабя няма да му послужи, няма.
Ето какво бе намислил Ам-гъл със своя злонамерен ум, когато се отдалечи от Билбо, дошляпа обратно до лодката си и изчезна в мрака. Билбо помисли, че повече няма да го види. И все пак почака малко, защото не знаеше как да намери самичък пътя навън.
Изведнъж чу писък. Тръпки пропълзяха по гърба му. И после чу Ам-гъл да проклина и нарежда в тъмнината, някъде наблизо, откъдето бе долетял и писъкът. Той беше на своето островче и ровеше тук и там, и търсеше, и претърсваше, но напразно.
— Къде е? Къде е? — чуваше го Билбо да крещи. — Загубил се е, любезни, загубил, загубил! Проклети да сме, че го оставихме да се загуби!
— Какво има? — извика Билбо. — Какво си загубил?
— Я не ме питай! — кресна Ам-гъл. — Не е твоя работа, ам-гъл! Загубило се е, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл!
— Ако става въпрос за това, и аз съм се загубил — извика Билбо, — и искам да се отгубя. Аз спечелих играта и ти трябва да удържиш на обещанието си. Затова идвай тук! Ела и ме изведи, пък после продължавай твоето търсене! — Колкото и нещастен да изглеждаше Ам-гъл, Билбо не изпитваше капчица съчувствие към него, защото подозираше, че онова, което той така напразно търсеше, едва ли щеше да доведе до нещо добро. — Идвай тук! — извика той повторно.
— Не, не още, любезни! — отговори Ам-гъл. — Ние трябва да го потърсим, защото той се е загубил, ам-гъл!
— Но ти не отговори на последния ми въпрос, а си ми дал обещание — настояваше Билбо.
— Не съм отговорил ли? — рече Ам-гъл. После от мрака внезапно долетя остро изсъскване: — Какво имаш в джоба си? Казвай! Първо трябва да ни кажеш!
Ам-гъл, който от години трепереше над своето съкровище и вечно се страхуваше някой да не му го открадне, беше вече почти отгатнал отговора. Колкото до Билбо, той не виждаше особена причина да не казва какво има в джоба си, но цялото това протакане го ядосваше. В края на краищата съвсем честно беше спечелил играта, и то при ужасен риск. Ето защо извика: