Сега, слаб като ехо, но заплашителен, гласът на Ам-гъл долетя отново:
— Крадец! Крадец! Крадец! Билбо Бегинс! Ние го мразим, мразим го и ще го мразим винаги!
После настъпи тишина, но тя също се стори на Билбо застрашителна.
— Ако злите духове са толкова наблизо, че проклетото същество ги надуши — каза си той, — тогава те са чули крясъците и проклятията му. Затова внимавай, Билбо Бегинс, иначе този път може да те изведе до още по-големи беди!
Проходът беше нисък и неравен, но не създаваше особени трудности на хобита. Само на няколко пъти — макар и да внимаваше много — нарани горкичките си пръсти в острите камъни.
„Възнисък е за злите духове, особено за по-високите от тях“ — помисли си Билбо, който не знаеше, че и най-големите зли духове се носят като хали, приведени ниско, почти опрели ръце о земята.
Скоро проходът, който досега се спускаше надолу, започна да се изкачва и след малко стана съвсем стръмен. Това накара Билбо да понамали скоростта си. Най-сетне стръмнината свърши, проходът правеше завой и отново се спускаше надолу. И там, в долния край на краткото нанадолнище, хобитът съзря иззад завоя да прониква лъч светлина. Не червена светлина, като от огън или от фенер, а бледа слънчева заря. И Билбо се затича напред.
С най-голяма бързина, с която можеха да го носят краката му, той сви зад последния завой и изведнъж се озова в едно обширно помещение, което — след цялото време, прекарано в мрак — му се стори ослепително светло. Всъщност само сноп слънчеви лъчи проникваха в него през една леко открехната, голяма каменна врата.
Билбо примигна от светлината и после изведнъж съзря злите духове. Въоръжени до зъби, те седяха с извадени мечове край вратата и зорко я наблюдаваха; наблюдаваха също и прохода, който водеше към нея. Бяха развълнувани, напрегнати, готови всеки миг да наскачат.
Те го видяха, преди той да ги види. Да, видяха го. Дали беше станало случайно, или пък вълшебният предмет си правеше последната шега, преди да премине във владение на друг господар, но пръстенът липсваше от пръста му. С радостни викове злите духове се втурнаха към хобита.
Пристъп на страх и отчаяние — като ехо на Ам-гъловото нещастие — завладя Билбо. Забравяйки дори да изтегли сабята си, той пъхна ръце в джобовете си. И там, в левия джоб, лежеше пръстенът, който в миг се надяна на показалеца му. Злите духове се спряха като заковани. От малкото човече не беше останала и следа. То беше изчезнало. И те закрещяха два пъти по-силно от преди, но вече не така радостно.
— Къде отиде? — извикаха те.
— Обратно нагоре по прохода! — отвръщаха някои.
— Насам! — твърдяха други.
— Натам! — обаждаха се трети.
— Пазете вратата! — изрева предводителят им. Запищяха свирки, задрънкаха щитове, зазвънтяха мечове; злите духове проклинаха и ругаеха, тичайки насам-натам, блъскаха се и падаха един върху друг, от което още повече се разгневиха. Настъпи страшна врява и бъркотия.
Билбо беше много уплашен, но като разбра какво става, благоразумно се промъкна зад едно буре с бира, оставено за злите духове пазачи, и по този начин избягна опасността да бъде блъснат, стъпкан или заловен опипом.
— Трябва да се добера до вратата, трябва да се добера до вратата! — повтаряше си той, но мина доста време, преди да се осмели да опита. И тогава започна една страшна игра на „сляпа баба“. Помещението беше пълно с тичащи зли духове и горкият малък хобит припкаше ту насам, ту натам. Един зъл дух го повали, без да разбере в какво се е блъснал, и Билбо запълзя на четири крака, промъкна се благополучно между краката на предводителя, изправи се и се затича към вратата.
Тя все още продължаваше да бъде открехната, но някой от злите духове почти я беше притворил. Билбо напрегна сили, ала не можа да я помръдне. Опита се да се промуши през цепнатината. Промъкна се донякъде, но се заклещи! Ами сега! Копчетата на връхната дреха се бяха залостили между ръба на вратата и касата. Той виждаше откритото пространство навън, само няколко бързи крачки го деляха от тази тясна долина между две високи възвишения; слънцето излезе иззад облака и ярко освети вратата отвъд, но Билбо си стоеше заклещен.
Изведнъж един от злите духове извика:
— На вратата пада някаква сянка. Има нещо отвън!
Билбо примря от страх. Извъртя се с все сила и копчетата се разхвърчаха по всички посоки. Най-после се беше освободил и със скъсано палто и жилетка заприпка като козле надолу по стъпалата, докато изненаданите зли духове се хвърлиха да събират на прага красивите му пиринчени копчета.