Не можете да си представите как само подскочиха всички! После се развикаха от изненада и радост. Гандалф беше не по-малко изненадан от другите, но във всеки случай бе по-радостен от тях. Той повика Балин и му каза какво мисли за страж, който оставя някой да мине покрай него, без да вдигне тревога.
Тази случка спечели на Билбо уважението на джуджетата. Ако те — въпреки твърденията на Гандалф — досега се бяха съмнявали, че той действително е Професионален разбойник, от този миг съмнението им се разсея. Балин беше най-смаян, но всички признаха, че хобитът е действувал наистина много ловко.
Билбо беше така поласкан от похвалите им, че мислено се усмихваше под мустак, но не каза нищо за пръстена; и когато те го попитаха как всъщност е станало всичко, той отговори:
— О, просто пропълзях покрай него, съвсем предпазливо и тихо.
— За първи път ми се случва нещо друго освен мишка да пропълзи така предпазливо и тихо под самия ми нос, че аз да не го усетя — рече Балин, — затова ти свалям качулка. Така и стори.
— Балин, на твоите услуги! — каза той.
— Твой слуга, Билбо Бегинс! — отвърна му Билбо. После джуджетата пожелаха да узнаят подробности за приключенията му, след като го бяха загубили, и той седна и им разказа всичко — освен за намирането на пръстена (за него по-късно — реши Билбо). Особено интересно им беше да слушат за състезанието с гатанките и потръпнаха едновременно, от ужас и възхита при описанието на Ам-гъл.
— И както беше седнал до мене, аз не можех да измисля повече никакъв друг въпрос — продължаваше разказа си Билбо, — затова му казах: — „Какво имам в джоба си?“ Той и трите пъти не позна. Тогава аз казах: — „Помниш ли обещанието си? Хайде сега да ми покажеш пътя за навън!“ Но той се нахвърли върху мен, за да ме убие, аз хукнах да бягам, ала се препънах и паднах, а той ме подмина в тъмното. Тогава тръгнах подире му, защото го чух да си говори сам. Той мислеше, че аз всъщност знам пътя за навън, и затова се бе втурнал да ме търси натам. После седна пред отвора и аз не можех да мина. Затова го прескочих и така се спасих от него, а след това затичах надолу към вратата.
— Ами стражите? — попитаха джуджетата. — Нямаше ли стражи?
— Имаше. Разбира се, че имаше — и то много, но аз хитро им се изплъзнах. Заклещих се обаче на вратата, която беше открехната съвсем леко, и си загубих повечето копчета. Но, така или иначе, се измъкнах и ето ме тук — завърши разказа си Билбо, като погледна тъжно скъсаните си дрехи.
Джуджетата го гледаха с нарастващо уважение, докато той разказваше за хитрото си изплъзване, за прескачането на Ам-гъл и за промъкването така, сякаш всичко това не беше нито трудно, нито опасно.
— Какво ви разправях? — засмя се Гандалф. — Господин Бегинс има много повече качества, отколкото предполагате. — Докато казваше това, той погледна Билбо някак особено изпод рунтавите си вежди и хобитът се зачуди дали той не е отгатнал онази част от разказа, която нашият герой премълча.
После дойде ред на Билбо да задава въпроси, защото ако Гандалф вече бе обяснил всичко на джуджетата, то хобитът не го беше чул. Той искаше да знае как вълшебникът се бе появил отново точно навреме и какво щяха да предприемат сега.
Вълшебникът — нека кажем истината — нямаше нищо против да разправи още веднъж за своите подвизи. Затова обясни на Билбо, че той и Елронд предварително са знаели, че в тази част на планината има зли духове, обаче до неотдавна главната им врата излизала на друг проход, много по-лесен за преминаване, и те често залавяли замръкналите наблизо пътници. Навярно пътниците са започнали да избягват да минават оттам и затова злите духове — очевидно съвсем наскоро — са отворили нов вход тъкмо на върха на прохода, по който се движели нашите пътешественици и който досега се смятал за напълно безопасен.
— Трябва да потърся някой добър великан и да го помоля да го затвори отново — рече Гандалф, — иначе скоро няма да може изобщо да се минава през планините.
Като чул вика на Билбо, Гандалф веднага разбрал какво се е случило. При светлината на светкавицата му, която убила злите духове, хвърлили се да го заловят, той успял да се мушне през цепнатината, миг преди тя да се затвори с щракане. И вървял подир пазачите и пленниците, докато стигнали до голямата пещера. Там седнал наблизо и измайсторил най-доброто вълшебство, на което бил способен.
— Много трудна работа беше — каза Гандалф. — И опасна!
Но нали Гандалф се беше учил да прави най-вече магии с огън и светлина (дори хобитът не беше забравил вълшебните фойерверки на Стария Тук, пускани срещу Еньовден)! Останалото всички знаем — освен обстоятелството, че на Гандалф му е била известна и тайната врата, където Билбо си загуби копчетата. Впрочем тя беше известна на всеки, който познаваше тази част на планините, но беше нужен именно вълшебник, който да не пада духом и да води през проходите във вярната посока.