— Те направиха тази врата много, много отдавна — поясни Гандалф, — за да могат да бягат през нея в случай на нужда или пък да излизат нощем из околностите, където правят големи пакости. Винаги я пазят зорко и никой досега не е успял да я залости. А след този случай ще я пазят два пъти по-зорко — завърши вълшебникът със смях.
Останалите също се засмяха. Бяха претърпели много загуби наистина, но пък бяха убили Великия Зъл дух и множество от воините му, а накрая се бяха и спасили всички, тъй че можеше дори да се каже, че бяха победили.
Но вълшебникът им напомни:
— Починахме си малко и сега трябва да тръгваме веднага. Стотици от тях ще ни подгонят, щом падне нощта, а сенките вече започват да се удължават. Злите духове могат да надушат стъпките ни часове и часове, след като сме минали отнякъде. Преди да мръкне, трябва да сме на километри оттук. Ако се задържи ясно, ще има и луна, а за нас това ще бъде добре дошло. Не че те се плашат от луната, но ние ще се движим по-бързо при светлината й.
— О, да! — каза той в отговор на един друг въпрос на хобита. — Ти си изгубил следите на времето в тези подземни проходи. Днес е четвъртък, а когато ни заловиха, беше понеделеник вечер или вторник призори. Оттогава ние сме извървели километри и километри, минали сме през самите недра на планините и сега сме от другата им страна. По този начин спечелихме доста време, но не се намираме на мястото, където щеше да ни изведе нашият проход. Отишли сме на Север и сега пред нас лежи труден път, а още сме и много високо. Но да вървим!
— Аз съм страшно гладен — простена Билбо, който изведнъж се сети, че не беше ял от по-предната вечер. Представяте ли си какво означава това за един хобит? Сега, след като напрежението бе минало, той усещаше, че стомахът му е съвсем празен и отпуснат като торба, а краката му се огъват.
— Нищо не мога да сторя — рече Гандалф, — освен ако ти не пожелаеш да се върнеш назад и да помолиш любезно злите духове да ти дадат обратно кончето и багажа.
— Не, благодаря! — рече Билбо.
— В такъв случай трябва да си стегнем коланите и да поемаме пътя, иначе ще ни сготвят за вечеря, а това ще бъде много по-лошо, отколкото ние самите да сме без вечеря.
Докато вървяха, Билбо все се оглеждаше настрани да намери нещо за ядене; къпините обаче току-що бяха започнали да цъфтят, нямаше и орехи, разбира се, нито дори глог. Той хапна малко киселец и се напи с планинска вода от един поток, който пресичаше пътеката, изяде и три диви ягоди, които намери на брега на потока, но това съвсем не беше достатъчно.
Те все вървяха и вървяха. Неравната пътека се изгуби съвсем. Шубраците, високите треви сред заоблените каменни блокове, полянките с опасаната от зайците трева, мащерката и пелинът, риганът и желтакът — всичко това изчезна и пътниците се намериха на върха на един стръмен склон, покрит с поломени камъни, останали от някогашно срутване на скали. Когато започнаха да се спускат по сипея, изпод краката им се затъркаляха ситни камъчета; след това и по-големи отломки затрополяха надолу, повличайки със себе си и други, които се понасяха подире им. Скоро цели скални блокове полетяха стремглаво от върха и се заразбиваха с трясък някъде надолу, вдигайки облаци прах. Накрая целият склон над тях и под тях сякаш се раздвижи и те се плъзгаха, сгушени един в друг, всред някакъв страшен порой от летящи и громолящи камъни и камъчета.
Спасиха ги дърветата на малката борова горичка в подножието на склона, до която нашите пътешественици най-после достигнаха с плъзгане и която предхождаше гъстите и тъмни лесове в долините по-надолу. Някои се задържаха за стъблата и се увисиха на по-ниските клони; други (като малкия хобит например) застанаха зад стволовете, за да се опазят от яростния устрем на камънаците. Скоро опасността премина и свличането спря. Чуваха се само глухите трясъци на разбиващите се големи каменни блокове, които последни се бяха отърколили всред папратта и коренищата на боровете далеч под тях.
— Е, как бързо слязохме — забеляза Гандалф, — но и на злите духове, които ни преследват, ще им бъде трудничко да се спуснат безшумно оттук.
— Страхувам се обаче — измърмори Бомбур, — че няма да им бъде трудно да запратят камъни по главите ни.
Джуджетата (а също и Билбо) се чувствуваха като пребити и само разтъркваха наранените си и охлузени крака.
— Празни приказки! Та нали ние още сега ще свърнем настрани от сипея. Но трябва да побързаме! Погледнете, здрачава се!