Тъкмо в този миг вълците навлязоха тичешком и с вой в горската поляна. И изведнъж стотици очи се впериха в Дори и Билбо. Но Дори не изостави Билбо. Той изчака хобитът да се прехвърли от раменете му върху клоните и чак тогава подскочи нагоре и самият той. И точно навреме! Защото тъкмо в мига, когато подскачаше, един вълк понечи да захапе наметката му и едва не я докопа. Само след минута цялата глутница се събра около дървото, заскимтя и един по един вълците взеха да се хвърлят нагоре по ствола със святкащи очи и провиснали езици.
За щастие, дори и кръвожадните вълци, които живеят отвъд Границата на Пустинята, не могат да се катерят по дърветата. За известно време пътешествениците бяха в безопасност. Имаха късмет и с времето — беше топло и не духаше никакъв вятър. Наистина дори и в хубаво време дърветата не са особено удобни, ако трябва да седиш дълго на тях, но представете си какво би било при студ и вятър, с дебнещи отвсякъде вълци.
Очевидно тази горска поляна служеше за сборище на вълците. И те продължаваха да прииждат. Поставиха пазачи под дървото, на което бяха Дори и Билбо, и се впуснаха да душат наоколо. След като помирисаха всички дървета, на които имаше някой и поставиха при всяко по един пазач, останалите вълци (трябва да бяха стотици) отидоха сред поляната и се разположиха в широк кръг. В центъра на кръга застана голям сив вълк, който заговори на другите на техния отвратителен вълчи език. Гандалф познаваше този език. Билбо не го разбираше, но целият разговор му звучеше страшно, сякаш се отнасяше само за жестоки и зли дела — а всъщност такъв и беше. От време на време всички вълци от кръга отговаряха в един глас на сивия си главатар и тогава се надигаше такава страховита глъчка, че едва не събаряше хобита от боровото му дърво.
Сега ще ви разкажа какво чу Гандалф и какво не разбра Билбо. Кръвожадните вълци и злите духове често си помагат в злонамерените дела. Обикновено злите духове не смеят да се отдалечават много от своите планини освен в случаите, когато са подгонени и трябва да си търсят нови обиталища или пък са тръгнали на война (за което с радост мога да ви съобщя, че не се е случвало от много отдавна). Ала в онова време те имаха навика понякога да излизат на ловитба, главно за да се снабдят с храна и роби, които да работят вместо тях. Тогава обикновено викаха на помощ злите вълци и деляха плячката с тях. Понякога яздеха вълците, както хората яздят конете.
За тази нощ, както изглежда, беше подготвена голяма ловитба. Вълците бяха дошли да се срещнат със злите духове, но злите духове бяха закъснели. Без съмнение причина за това беше смъртта на Великия зъл дух, както и бъркотията, която джуджетата, Билбо и вълшебникът им бяха създали с бягството си; навярно те още продължаваха да ги търсят.
Въпреки всички опасности, които застрашаваха тези далечни места, напоследък от юг прииждаха решителни хора, сечаха дърветата и си строяха жилища сред прелестните гори в долините и по речните брегове. Бяха се събрали вече доста на брой — смели и така добре въоръжени, че дори вълците не смееха да ги нападат денем или пък когато са всички заедно. Затова вълците бяха намислили с помощта на злите духове да нападнат през нощта някои от най-близките до планините села. Ако този план се осъществеше, до другия ден там нямаше да остане жива душа. Щяха да бъдат избити почти всички обитатели, освен малцината, които злите духове биха успели да опазят от вълците, за да ги заведат като пленници в пещерите си.
Вълшебникът слушаше ужасен този разговор не само заради злочестината, която очакваше смелите дървари, жените и децата им, но и заради опасността, която сега заплашваше самия него и другарите му. Вълците бяха объркани и разлютени, че ги сварват на сборището. Те ги смятаха за приятели на дърварите, дошли да ги подслушват и после да разгласят намеренията им из долините, а в такъв случай злите духове и кръвожадните вълци нямаше да могат така лесно да вземат в плен или да разкъсат внезапно събудени от сън хора, а трябваше да водят жестока битка. Затова вълците решиха в никакъв случай да не позволяват на спотаилите се по дърветата същества да избягат поне до сутринта. Пък и много преди това, успокоително си казаха вълците, злите духове ще пристигнат от планините, а те могат да се катерят по дърветата или да ги секат.
Сега вече ще ви стане ясно защо Гандалф, макар и да беше вълшебник, така се уплаши, докато слушаше скимтенето и ръмженето на вълците. Той много добре разбираше на какво лошо място бяха попаднали пътешествениците и че лесно не можеха да се отърват. И все пак вълшебникът нямаше намерение да остави кръвожадните животни да вършат злочинствата си, макар и да не можеше да направи кой знае какво, както бе кацнал на дървото, заобиколено от вълците. Той събра всички големи шишарки от клоните на бора, след това запали една от тях със син пламък и я запокити надолу. Шишарката със свистене полетя към разположените в кръг вълци. Тя удари един от тях по гърба, косматият му кожух пламна и той заподскача напред-назад, като ръмжеше страховито. Последва втора шишарка, после трета — една в сини пламъци, друга в червени, трета е зелени. Щом достигнеха земята в средата на кръга, те избухваха и се разпиляваха във вид на пъстроцветни искри и дим. Една особено голяма шишарка удари предводителя по муцуната. Той подскочи около десет стъпки нагоре, а после затича в кръга и от страх и ярост взе да се зъби и хапе другите вълци.