— Заповядай да пийнеш чаша чай — успя да каже той, след като си пое дълбоко дъх.
— Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира.
— Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той се затича към избата да напълни една халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе, две красиви кръгли питки с ким, които си бе изпекъл следобеда с намерение да си ги хапне сладко на вечеря.
Когато се върна, Балин и Дуалин се разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж.
„Този път вече сигурно е Гандалф“ — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради. Всяко от тях носеше торба с инструменти и по една лопата. Те се втурнаха вътре, щом вратата се отвори, но Билбо вече никак не се учуди.
— С какво мога да ви бъда полезен, драги джуджета? — попита той.
— Кили, на твоите услуги? — рече едното.
— И Фили! — добави второто. И двете едновременно си свалиха качулките и се поклониха.
— На вашите услуги и на услугите на вашите семейства! — отвърна Билбо, не забравяйки този път добрите си обноски.
— Дуалин и Балин са вече тук, както виждам — рече Кили. — Бързо да се присъединяваме и ние към бандата!
„Банда ли? — помисли си господин Бегинс. — Тази дума не ми харесва. Трябва да поседна за минутка, да събера мислите си и да пийна нещо.“ — Но едва бе отпил глътка в един ъгъл — четирите джуджета седяха около масата и си говореха за златни мини, за свади със зли духове, за сторени от дракони злини и за много други неща, които той не разбираше, а и не желаеше да разбере, защото му звучаха много приключенски, — когато „дзън-дзън-дзън-дзън“ звънецът иззвъня отново, сякаш някое непослушно момченце хобит се опитваше да откъсне кордона.
— Има някой на вратата! — рече той, като примигна.
— И то не един, а четирима, ако се съди по звъненето — каза Фили. — Впрочем ние ги видяхме отдалеч, когато идвахме; те вървяха зад нас.
Горкият малък хобит седна в коридора, скри глава в ръцете си и взе да се пита какво всъщност ставаше, какво още имаше да става и дали всички щяха да останат за вечеря. В този момент звънецът иззвъня отново, и то най-силно от всички предишни пъти, и Билбо хукна към вратата. Но там стояха не четири, а пет джуджета — още едно се бе присъединило към останалите, докато той бе седял в коридора, обзет от недоумение. И едва бе успял да завърти дръжката на вратата, когато всички те вече бяха вътре, покланяха се едно подир друго с думите: „На твоите услуги“. Имената им бяха Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин. Много скоро две пурпурни качулки, една сива, една кафява и една бяла увиснаха на закачалките, а новодошлите, пъхнали големите си ръце в златните си и сребърни колани, се упътиха към стаята, където вече седяха другите. И наистина събра се една доста големичка „банда“. Някои искаха светла бира, други тъмна, а трети — кафе. Никой обаче не се отказваше от сладките, така че за известно време домакинът беше много зает.
Тъкмо бе сложил една голяма кана с кафе на огнището, а джуджетата бяха омели питките с ким и започваха да лапат кифлите с масло, когато се почука силно. Не се позвъни, а се издумка: дум, дум! Някой удряше с бастун по красивата зелена врата.
Билбо изтича по коридора, ядосан, объркан и обезпокоен — такава неприятна сряда той не помнеше. Отвори рязко вратата и вътре нападаха едно върху друго нови четири джуджета. А зад тях, облегнат на тоягата си, стоеше и се смееше Гандалф. Той здравата бе олющил красивата зелена врата; при чукането беше заличил и тайния знак, поставен от него предишната сутрин.
— По-полека, по-полека! — рече той, — Не е хубаво от твоя страна, Билбо, да караш приятелите ти да те чакат на вратата, а после да я отваряш като запушалка на бутилка шампанско! Запознай се с Бифур, Бофур, Бомбур и най-вече с Торин!
— На твоите услуги! — казаха Бифур, Бофур и Бомбур, застанали в редица. После те окачиха две жълти качулки, една светлозелена, а също и една небесносиня с дълъг сребърен пискюл. Последната принадлежеше на Торин, едно важно и преважно джудже, всъщност не друг, а самият Торин Дъбовия щит. Той беше много ядосан, че се бе проснал върху изтривалката на Билбо, а Бифур, Бофур и Бомбур се бяха стоварили отгоре му — още повече, че Бомбур беше извънредно дебел и тежък. И какъвто си беше горделив, Торин не каза нищо за каквито и да било „услуги“, но горкият господин Бегинс толкова пъти му се извини, че накрая той изсумтя „моля, няма защо“ и престана да се цупи.