Едни от тях събраха вълците накуп. Други струпаха орлова папрат и съчки под дърветата. Трети се разтичаха наоколо и взеха да тъпчат и да газят, да газят и да тъпчат, докато почти всички пламъци бяха угасени — всички освен онези, които бяха близо до дърветата с пътешествениците. Тези пламъци те подсилиха с листа, сухи клонки и орлова папрат. Скоро обръч от дим и огън обгърна джуджетата — обръч, който злите духове не оставяха да се разпространи навън; и той бавно се стесняваше, докато подскачащите пламъци заблизаха горивото, струпано под дърветата.
Очите на Билбо се напълниха с дим. Той усещаше вече горещината на огъня и през димната завеса съзираше злите духове, които подскачаха в кръг около него, както подскачат хората около еньовденската клада. На почетно разстояние от въоръжените с копия и брадви, танцуващи зли духове стояха вълците, които наблюдаваха и чакаха. Билбо чу злите духове да подхващат една страшна песен:
След това спряха да пеят и завикаха:
— Отлетете, малки птички! Отлетете, ако можете! Слезте долу, малки птички, иначе ще се опечете в гнездата си! Пейте, пейте, малки птички! Защо не пеете?
— Вървете си, палави момчета! — подвикна в отговор Гандалф. — Сега не е време за гнездене. А лошите малки момчета, които си играят с огън, ги наказват. — С тези думи той искаше да ги ядоса и да им покаже, че не се бои от тях, ала всъщност се боеше, макар и да беше вълшебник. Злите духове обаче не му обърнаха внимание и продължиха песента си:
И при това „Ха, хой!“ пламъците заблизаха дървото на Гандалф. След миг се разпростряха, и към другите дървета. Кората пламна, ниските клони запращяха.
Тогава Гандалф се покатери на върха на своето дърво. На края на жезъла му внезапно блесна светкавица и той се приготви да скочи сред копията на злите духове. Това щеше да докара гибелта му, макар че навярно щеше да убие и мнозина от враговете, профучавайки отгоре като мълния. Но той не скочи. Тъкмо в този миг Царя на орлите се стрелна над него, грабна го с ноктите си и отлетя.
От гняв и изненада злите духове нададоха страшен вой. Но още по-високо извика Царя на орлите, на когото Гандалф сега говореше нещо. Големите птици, които го съпровождаха, се стрелнаха обратно назад и се спуснаха надолу като огромни черни сенки. Вълците заръмжаха и заскърцаха със зъби, злите духове закрещяха и затропаха с крака от яд, като хвърляха тежките си копия из въздуха, но напразно. Орлите връхлитаха отгоре, а от мощния размах на крилете им се образуваше силна въздушна струя, която поваляше на земята злите духове или ги отвяваше настрани; острите орлови нокти се забиваха в лицата на злосторните същества. После една част от птиците литнаха над върховете на дърветата и грабнаха джуджетата, които се бяха изкатерили колкото можеха и смееха най-високо.
Горкият Билбо за малко не бе изоставен отново! За щастие той успя да се улови за краката на Дори — тъкмо когато Дори отлиташе последен — и всички се понесоха плавно над глъчката и пожара. Билбо се люшкаше във въздуха, а ръцете му едва не се откъсваха.
Злите духове и вълците се разбягаха из цялата гора. Няколко орли още продължаваха да кръжат и да се стрелкат над бойното поле. Огънят около дърветата изведнъж пламна нагоре, чак до най-високите клони; те се подпалиха и запращяха. Надигна се вихрушка от искри и дим. Билбо се беше спасил тъкмо навреме!
Скоро заревото от пожара се виждаше вече съвсем слабо, като някаква червена светлинна върху черната земя; пътешествениците се носеха високо в небето и продължаваха все повече да се издигат, описвайки мощни плавни кръгове. Уловил се здраво за краката на Дори, Билбо си мислеше, че завинаги ще запомни този полет. Той само простенваше: „Ръцете ми, ох, ръцете ми!“, докато Дори пъшкаше: „Горките ми крака, горките ми крака!“
От голямата височина на Билбо от време на време му се завиваше свят. Преди, когато му се случваше да поглежда от върха на някоя скаличка, винаги му прималяваше; затова той не обичаше стълбите, да не говорим пък за дърветата (а и никога не му се бе налагало да се спасява от вълци). Можете да си представите как му се въртеше главата сега, като поглеждаше надолу през разперените си крака и зърваше тъмните земи, разпрострени под него, някой посребрен от луната скален склон или някоя река сред равнината.