Белезникавите очертания на планинските върхове се приближаваха все повече — огрени от луната острия, щръкнали над черните сенки. Макар и сред лято, беше много студено. Билбо затвори очи и взе да се пита колко ли време още ще издържат ръцете му. После си представи какво би станало, ако не издържат. И просто му прилоша.
Полетът свърши тъкмо навреме — тъкмо преди ръцете да му изменят. Той пусна с въздишка краката на Дори и се търкулна върху неравната повърхност на едно орлово гнездо. Остана да лежи там безмълвно, докато в главата му се смесваха почудата, че се е спасил от пламъците и страхът да не полети от това тясно място в тъмните бездни от двете му страни. Чувствуваше се силно отмалял след страшните премеждия от последните три дни, през които на всичко отгоре не беше и хапвал почти нищичко, и се чу да казва гласно:
— Сега вече си представям какво изпитва едно парче бекон, когато внезапно го извадят с вилица от тигана и го сложат обратно на полицата!
— Не, не можеш да си представиш — чу се в отговор гласът на Дори, — защото парчето бекон знае, че рано или късно ще се върне пак в тигана, а ние се надяваме да не се върнем. Пък и орлите не са вилици!
— О, не са вилици, разбира се, че не са, съвсем не исках да кажа това — рече Билбо, като седна и погледна разтревожено към орела, който беше кацнал наблизо. Чудеше се какви ли други безсмислици беше издрънкал и дали орелът нямаше да се оскърби. „Не бива да обиждаш орел, когато си само един мъничък хобит и си попаднал в гнездото му през нощта!“ — помисли си той.
Орелът обаче не му обърна никакво внимание, а само наостри човката си в един камък и взе да си чисти перата.
Скоро долетя друг орел.
— Царя на орлите заповяда да отведеш пленниците на Голямата скала — извика той и отлетя обратно.
Първият орел грабна Дори с ноктите си и го понесе нанякъде в тъмната нощ, като остави Билбо сам-самичък. Горкият хобит толкова се изплаши, че намери сили само да се запита какво ли бе имал предвид вестителят под думата „пленници“ и си представи как го разкъсват като заек, когато дойде и неговият ред.
Орелът се върна, грабна го с ноктите си за яката на дрехата и полетя. Този път летяха съвсем кратко. Скоро Билбо, целият разтреперан от страх, бе положен върху една широка, издадена напред от планинския склон плоска скала. Към нея не водеше никаква пътека — достигаше се само с летене, — а оттук можеше да се спасиш единствено, ако успееш да прескочиш обграждащата я пропаст. На тази скала Билбо свари всички останали, които седяха един до друг, облегнали гърбовете на планинския склон. Тук беше и Царя на орлите, който разговаряше с Гандалф.
Очевидно не водеха Билбо, за да бъде изяден жив. Личеше си, че вълшебникът и повелителят на орлите се познават и че дори са в приятелски отношения. Всъщност Гандалф, който често бе минавал през планините, веднъж бе направил услуга на орлите, като бе излекувал предводителя им, ранен от нечия стрела. Сега вече ще ви стане ясно, че думата „пленници“ означаваше пленници, освободени от властта на злите духове, а не пленници, заловени от орлите. Докато слушаше разговора между Гандалф и Царя на орлите, Билбо разбра, че най-сетне наистина ще се измъкнат от ужасните планини. Двамата обсъждаха как точно да бъдат пренесени джуджетата, самият вълшебник и Билбо долу в равнината, откъдето да продължат своето пътешествие.
Царя на орлите не беше склонен да се пренасят пътешествениците до място, близо до което живеят хора.
— Те ще ни застрелят с големите си лъкове от тисово дърво — рече той, — защото ще помислят, че сме тръгнали да крадем овцете им. И при друг случай биха били прави наистина. Не! Ние се радваме, че надхитрихме злите духове и че ни се отдаде възможност да ти се отблагодарим, но няма да рискуваме живота си в южните равнини заради джуджетата.
— Добре — рече Гандалф. — Отведете ни дотам, докъдето желаете! Ние и без това вече сме ви много задължени. А междувременно нека ти съобщя, че сме страшно гладни.
— Аз съм почти мъртъв от глад — обади се Билбо с тих гласец, който никой не чу.
— Това лесно ще се уреди — отговори Царя на орлите.
Не след дълго на плоската скала вече гореше буен огън. Около него се бяха наредили джуджетата и готвеха, а във въздуха се носеше приятен мирис на печено. Орлите бяха донесли сухи клони за гориво, а за храна — няколко заека и една малка овца. Джуджетата се заеха с приготовленията, но Билбо се чувствуваше твърде слаб, за да им помага, а освен това не беше и много ловък в одирането на зайци или рязането на месо, защото беше свикнал да го получава направо от месаря, готово за готвене. Гандалф също си полегна, след като беше взел участие в запалването на огъня, понеже Оин и Глоин си бяха загубили кутийките с огниво (джуджетата не обичат да употребяват кибрит, дори и сега).