С това свършиха приключенията в Мъгливите планини. Билбо си напълни коремчето и отново се почувствува добре, макар че ако можеше да избира, би предпочел да си хапне филийка хляб, намазана с масло, вместо опечените на шиш мръвки. Сетне се сви на кравай и спа така сладко върху твърдата скала, както никога не бе спал в пухеното си легло в мъничката приветлива дупка. Но цяла нощ сънува своя дом и в съня си бродеше из всички стаи, за да търси нещо, което не намираше и което изобщо не знаеше как изглежда.
7. НЕОБИКНОВЕН ПОДСЛОН
На следната сутрин, Билбо се събуди от ранните лъчи на слънцето, което грееше право в очите му. Той скочи, за да види колко е часът и да сложи чайника на огъня, но веднага откри, че всъщност не е удома си. Обезсърчен, той седна на земята и съвсем без полза замечта за едно хубаво измиване и сресване. За закуска нямаше нито чай, нито препечена филийка, нито бекон, а само студено овнешко и заешко. Отгоре на всичко трябваше и бързо да се приготви отново за пътешествуване.
Този път му позволиха да се покачи на гърба на един орел и да се хване здраво за шията му. Вятърът силно го брулеше и той затвори очи. Джуджетата шумно се сбогуваха с обещанието да се отплатят на Царя на орлите, когато могат и петнадесет големи птици литнаха от планинския склон. Слънцето все още грееше от изток. Утринта беше студена, мъгли се стелеха над долините и котловините и обвиваха острите планински върхове. Билбо отвори едното си око, колкото да надзърне само, и видя, че големите птици вече бяха се издигнали високо. Земята едва се съзираше, а планинските възвишения изоставаха едно по едно някъде далече назад. Той затвори отново очи и се улови по-здраво.
— Не ме стискай така! — извика орелът. — Няма защо да трепереш от страх като заек, макар и да приличаш на такъв. Утринта е прекрасна и духа лек ветрец. Нима има нещо по-хубаво от летенето?
На Билбо му се искаше да каже: „Да, има. Една топла баня и повторна закусчица на моравата“ — но реши, че е по-добре да не казва нищо и да поотслаби малко прегръдката си.
След известно време — макар и от такава височина — орлите навярно съзряха целта, към която се бяха отправили, защото започнаха да описват широки кръгове и да се спускат надолу. Спускането продължи дълго и Билбо най-сетне реши да отвори очи. Земята беше вече съвсем близо, виждаха се дървета, които приличаха на дъбове и брястове, просторни, покрити с трева равнини и един поток, който течеше през средата им. Огромна скала, почти като каменен хълм, изникваше най-неочаквано изпод земята тъкмо на пътя на реката и я разклоняваше. Тя изглеждаше като последна останка от далечните планини, запокитена сякаш километри навътре в равнината от някой великан на великаните.
Един по един орлите се стрелнаха бързо към тази скала и оставиха пътниците си на нея.
— На добър път! — извикаха те. — И накъдето и да пътувате, нека накрая благополучно се завърнете в гнездата си! — Това беше учтивото пожелание, прието да се изказва между орлите.
— И нека вятърът под вашите крила ви отнесе там, където плуват слънцето и луната! — отвърна Гандалф, който знаеше как точно подобава да се отговори.
И тъй, те се разделиха. След време Царя на орлите стана Цар на всички птици и взе да носи златна корона на главата, а неговите петнадесет главнокомандуващи — златни огърлици на шиите си (направени от златото, което джуджетата им подариха), но Билбо никога вече не ги видя — освен далеч горе във висините по време на битката на Петте армии. Но тъй като тази битка се разиграва в края на нашия разказ, засега няма да казваме нищо повече за нея.
На върха на този скален хълм имаше една гладка площадка, от която тръгваше добре утъпкана стъпаловидна пътека. Тя водеше долу към реката, а през реката имаше брод от големи плоски камъни, по която се стигаше до обраслия в трева бряг. На края на пътеката, близо до брода от плоски камъни, имаше малка пещера (закътана и покрита с речни камъчета). И тъкмо в нея се събраха пътешествениците, за да обсъдят какво предстои да се прави.
— Моето желание беше да преведа всички ви здрави и читави (ако е възможно) през планините — рече вълшебникът. — И ето че сега благодарение на доброто ръководство и на благосклонността на съдбата това е сторено. Всъщност ние се намираме далеч по на изток от мястото, до което възнамерявах да ви съпровождам. В края на краищата това приключение си е ваше, а не мое. Ще ви навестя отново, преди то да е завършило, а междувременно имам друга неотложна работа, която трябва да свърша.