— Да, той се ползува с добро име сред вълшебниците, струва ми се. Срещал съм го понякога — отвърна Беорн. — Сега вече знам кой си или който твърдиш, че си. Но кажи какво желаеш?
— Да си призная, ние си загубихме вещите и почти загубихме пътя, затова сега имаме крайна нужда от помощ или поне от съвет. На всичко отгоре преживяхме и големи неприятности, със злите духове от планините.
— Със злите духове ли? — рече едрият човек с по-мек тон. — И сте преживели големи неприятности, така ли? А какво търсехте при тях?
— Не сме търсили нищо при тях. Те ни издебнаха една нощ в прохода, през който трябваше да минем. Ние бяхме тръгнали насам от земите на запад, но това е дълга история.
— Тогава по-добре влезте вътре и ми разкажете нещо от нея, ако това няма да отнеме цял ден — рече човекът и ги поведе през двора към тъмната врата на къщата. Те го последваха и попаднаха в едно просторно помещение с огнище в средата. Макар да беше лято, в огнището гореше огън, а димът се виеше нагоре към опушените греди и се стремеше да излезе навън през един отвор на покрива. Посетителите прекосиха това мрачно помещение, осветявано единствено от огъня и от отвора на тавана, минаха през една малка врата и се озоваха на нещо като веранда, скована от дървени талпи и подпряна на дървени диреци. Верандата гледаше на юг и залязващото слънце все още я огряваше косо с топлите си и ярки лъчи, които покриваха с позлата и пълната с цветя градина, стигаща до самите стъпала.
Те седнаха на дървени пейки и Гандалф започна своя разказ, а Билбо, люлеейки крака, взе да разглежда цветята и да се чуди какви ли имена носят, тъй като никога не беше виждал поне половината от тях.
— Вървях през планините, с един приятел… или двама… — поде вълшебникът.
— Или двама? Пък аз виждам само един, и то съвсем мъничък — прекъсна го Беорн.
— Е, да си призная истината, не исках да идваме всички заедно и да те безпокоим, преди да разбера дали нямаш някаква работа. Ако си съгласен, мога да подсвирна.
— Хайде, подсвирни!
Гандалф изсвири остро и продължително и веднага иззад къщата на градинската пътека се появиха Торин и Дори и ниско се поклониха.
— Както виждам, искал си да кажеш „един или трима“ — забеляза Беорн. — Но тези не са хобити, а джуджета!
— Торин Дъбовия щит, на твоите услуги! Дори, на твоите услуги! — представиха се едно подир друго двете джуджета и отново се поклониха.
— Вашите услуги не са ми нужни, благодаря ви — рече Беорн. — По-скоро вие се нуждаете от моите. Аз много, много не обичам джуджетата, но ако е вярно, че ти си Торин (син на Трейн и внук на Трор, струва ми се) и че другарят ти е порядъчен, ако е вярно, че сте неприятели на злите духове и не сте дошли да злосторничите из моите земи… Всъщност за какво сте дошли?
— Те отиват да посетят земята на дедите си на изток, отвъд Непрогледната гора — намеси се Гандалф — и по една случайност попаднахме в твоите владения. Тъкмо преминавахме през Главния проход, който трябваше да ни изведе до пътя на юг от твоите земи, когато ни нападнаха злите духове — както се канех да ти разкажа…
— Добре де, хайде, разказвай! — рече Беорн, който по начало не беше много вежлив.
— Бушуваше страшна буря; каменните великани бяха наизлезли и мятаха огромни камъни; на върха на прохода се подслонихме в една пещера — хобитът, аз и още неколцина другари…
— Нима двамата ги наричаш неколцина?
— О, не. Впрочем те бяха повече от двама.
— А къде са те? Убиха ли ги, изядоха ли ги, или се прибраха у дома си?
— О, не. Просто не дойдоха всички, когато изсвирих. От стеснение, предполагам. Нали разбираш, страхуваме се, че сме повечко и ще ти досадим.
— Хайде, изсвири отново! Щом съм започнал веднъж да приемам гости, без значение е дали ще са един или двама повече — изръмжа Беорн.
Гандалф изсвири отново, но Нори и Ори се появиха още преди той да бе спрял; ако си спомняте, вълшебникът им бе поръчал да идват по двойки на всеки пет минути.
— Ей! — извика Беорн. — Ами вие много, бързо дойдохте. Къде се криехте? Хайде казвайте, малки човечета!
— Нори, на твоите услуги! Ори, на… — започнаха те, но Беорн ги прекъсна:
— Благодаря! Когато ми потрябва услугата ви, сам ще си я поискам. А сега сядайте и да продължаваме с разказа, защото ще стане време за вечеря, преди да му е дошъл краят.
— Когато заспахме — поде отново Гандалф, — в дъното на пещерата се отвори една цепнатина, от нея изскочиха зли духове, грабнаха хобита, джуджетата и групата кончета…
— Група кончета ли? Ама вие или сте пътуващ цирк, или сте носили много вещи, или пък ти имаш навика да казваш вместо шестима — група!