— О, не! Всъщност кончетата бяха повече от шест, защото и ние бяхме повече от шестима… а, ето че идат още двама!
Тъкмо в този миг се появиха Балин и Дуалин и тъй ниско се поклониха, че брадите им пометоха земята. Отначало Беорн се намръщи, но двете джуджета, в старанието си да се покажат учтиви, продължиха толкова дълго да климат с глави, да се навеждат и кланят и да размахват качулките си (както джуджетата умеят), че най-накрая той спря да се мръщи и избухна в смях — защото те наистина бяха смешни.
— Група? Не, трупа — каза Беорн, — чудесна трупа от комедианти! Хайде, весели момчета, казвайте си имената! Засега не желая услугите ви, искам само да чуя имената ви. А след това спрете да се клатушкате и сядайте!
— Балин и Дуалин — отговориха те, без и да помислят да се обидят, и тупнаха на земята с крайно изумен вид.
— А сега продължавай! — обърна се Беорн към вълшебника.
— Докъде бях стигнал? О, да — мен обаче не можаха да грабнат. Аз убих един-двама зли духа със светкавиците си…
— Много добре! — изръмжа Беорн. — Значи, все пак има полза да си вълшебник.
— …и успях да се мушна през цепнатината, преди тя да се затвори. Последвах останалите до претъпканата със зли духове голяма пещера. Там беше и Великия зъл дух с тридесет или четиридесет въоръжени стражи. Помислих си: „Дори да не бяха оковани във вериги, какво могат да направят дузина срещу такова множество?“
— Дузина ли? За първи път чувам осем да правят дузина. Или има и други джуджета, които още не са се появили?
— Е, да, има още двама — Фили и Кили, струва ми се — каза Гандалф и тъкмо тогава въпросните две джуджета се изтъпанчиха пред тях, усмихнаха се и взеха да се кланят.
— Достатъчно — спря ги Беорн. — Сядайте и мълчете! А ти, Гандалф, продължавай!
И Гандалф поде отново разказа си, докато стигна до момента на битката в тъмното, бягството през тайната врата и тревогата им, когато установили, че господин Бегинс се е загубил.
— Преброихме се и открихме, че хобитът го няма. Бяхме останали само четиринадесетима.
— Четиринадесетима ли? За първи път чувам, че десет без едно прави четиринадесет. Навярно искаш да кажеш деветима или пък още не си ми разкрил всъщност колко сте на брой.
— Да, да, ти още не си видял Оин и Глоин. А, ето ги и тях. Надявам се, че ще им простиш, загдето те безпокоят.
— Нека идват всички! По-бързо! Хайде, заповядайте и вие двамата и сядайте долу! Но слушай, Гандалф, дори и сега тук сте само ти, десет джуджета и хобитът, който се е бил загубил. Това прави единадесет плюс един изгубен, а не четиринадесет, освен ако вълшебниците броят по-другояче. Но сега, моля те, продължавай разказа.
Беорн не искаше да си признае открито, но разказът явно бе започнал да го увлича. Нали разбирате, някога той бе познавал точно тази част от планините, която Гандалф описваше. Той кимаше и ръмжеше, докато слушаше за повторната поява на Билбо, за спускането им по сипея и за обсадата на вълците в гората.
Когато Гандалф стигна до момента на покатерването им по дърветата, Беорн стана, закрачи напред-назад и измърмори:
— Защо не бях аз там! Тогава те щяха да свидят нещо повече от фойерверки!
— Е — рече Гандалф, радостен, че разказът му е срещнал такъв благосклонен прием, — сторих каквото можах. Ние висяхме по дърветата, вълците под нас беснееха, гората на места вече пламтеше, когато злите духове слязоха от планините и ни откриха. Закрещяха от радост и за да ни се подиграят, запяха една песен: Петнайсет птички в пет ели…
— О, небеса! — изрева Беорн. — Само не казвай, че злите духове не знаят да броят! Знаят и още как? Знаят много добре, че дванайсет не е петнайсет.
— И аз го зная. Остават още Бифур и Бофур, които не посмях да ти представя досега. Но ето ги и тях.
И Бифур и Бофур се появиха.
— И мен! — задъхано се обади и Бомбур, който пъхтеше зад тях. Той си беше пълен наистина, но сега беше и много ядосан, че го бяха оставили последен. Затова не бе изчакал определените пет минути, а бе тръгнал веднага след другите двама.
— Е, вече сте петнадесетима. И тъй като злите духове умеят да броят, вярвам, че наистина сте били толкова и по дърветата. А сега можем да изслушаме разказа докрай без повече прекъсвания.
Билбо разбра колко хитро беше постъпил Гандалф. Прекъсванията само бяха засилвали интереса на Беорн към разказа, а желанието му да го чуе докрай го бе възпряло да прогони още начаса джуджетата като съмнителни скитници. Той не обичаше да приема гости в своя дом. Имаше само неколцина приятели, които обаче живееха много далеч, но дори и тях не канеше по повече от двама наведнъж. А сега бе оставил петнайсет непознати да се разположат на верандата му!