Билбо отново заклюма. Тогава Гандалф се изправи.
— За нас е време вече да спим — каза той. — За нас, но не и за Беорн, струва ми се. Тук, в къщата, сме в безопасност, но ви предупреждавам да не забравяте какво поръча Беорн, преди да ни остави: да не излизате навън, докато слънцето не изгрее, иначе ще погинете.
Билбо забеляза, че в единия край на помещението върху нещо като нар, разположен между дървените стълбове и външната стена, бяха нагласени постели. За Билбо определиха едно сламено дюшече и вълнени завивки. Той с удоволствие се сгуши в тях, макар да беше лято. Огънят догаряше и той заспа. Но през нощта се събуди. В огнището тлееха няколко въглена. Джуджетата и Гандалф спяха дълбоко, ако се съдеше по дишането им. Издигналата се високо луна надничаше през отвора на покрива и хвърляше на пода сребристо петно.
Отвън се чуваше ръмжене и пъхтене, сякаш някакви големи животни се боричкаха пред вратата. Билбо се зачуди какво може да е това — дали не беше Беорн, приел образа на мечка, и дали нямаше да влезе вътре и да ги убие. Малкото човече се пъхна под завивките, зави се презглава и отново заспа въпреки страховете си.
Утрото беше настъпило вече, когато Билбо се събуди. Едно от джуджетата се бе спънало в него и се бе търкулнало с тъп удар на пода. Това беше Бомбур, който сипеше ядовити думи срещу хобита тъкмо когато Билбо отвори очи.
— Ставай, ленивецо — рече Бомбур, — иначе за теб няма да остане закуска. Билбо скочи.
— Закуска ли? — извика той. — Къде е закуската?
— По-голямата част от нея е вече в нас — отговориха другите джуджета, които се суетяха насам-натам из помещението, — а остатъкът е на верандата. Откак изгря слънцето, търсим Беорн, но от него никъде няма и следа. Като излязохме на верандата обаче, видяхме, че закуската вече ни чака.
— А къде е Гандалф? — попита Билбо и се втурна бързо да търси нещо за ядене.
— О, някъде наоколо — отговориха джуджетата. През целия ден обаче Билбо не зърна вълшебника. Едва преди залез слънце Гандалф влезе в огромното помещение с огнището, където Билбо и джуджетата вечеряха, обслужвани от чудноватите животни на Беорн, които се бяха грижили за тях и през деня. Беорн не се беше появявал от предишната вечер и това започваше да тревожи гостите.
— Къде е нашият домакин и къде беше ти през целия ден? — извикаха всички в един глас.
— Ще ви отговоря на въпросите поред, но след като се навечерям. Не съм слагал залък в устата си от сутринта.
Най-после Гандалф бутна настрана чинията и чашата си — беше изял два цели хляба (и много масло и сметана) и беше изпил най-малко един литър медовина — и извади лулата си.
— Най-напред ще отговоря на втория въпрос — рече той, — но след това възкликна: — О, какво чудесно място за димни колелца! — И дълго време джуджетата не чуха от него нито дума, защото той се зае да пуска колелца дим, като им променяше ту формата, ту цвета, а те се гонеха около дървените стълбове и най-накрая излитаха през отвора на тавана. Трябва да е било доста любопитно да се наблюдава как през покрива изхвръкват едно след друго зелени, сини, червени, сребристосиви, жълти и бели колелца дим; някои големи, други малки; малките се промушваха през големите, съединяваха се в осморки и отлитаха като ято птици в простора.
— Вървях по мечи следи — каза най-после Гандалф. — Миналата нощ отвън трябва да се е състоял истински мечи сбор. Скоро разбрах, че всичките дири не може да са от Беорн — бяха много и освен това имаха различна големина. Както ми се струва, имало е и малки, и големи, и средни, и гигантски мечки и са танцували от мрак до зори. Събирали са се тук от всички посоки освен от запад — откъм реката и планините. В тази посока водеха само едни следи, и то все нататък и нататък, без да се връщат. Сподирих ги до Равноскала. Там те изчезваха в реката, но водата отвъд скалата беше много дълбока и студена, за да я премина. Ако си спомняте, от отсамния бряг е лесно да се стигне до Равноскала, но от другата му страна има една издадена канара, около която се образува силен водовъртеж. Трябваше да вървя с километри, докато открия място, където реката става широка и плитка, за да мога да я прегазя или преплувам, а после да измина още толкова километри обратно, за да стигна отново следите. Междувременно вече беше станало късно да вървя подир тях по-нататък. Те водеха право към боровата гора, в която ние така весело прекарахме предната вечер в компанията на злите вълци. А с това смятам, че отговорих и на първия ви въпрос — додаде Гандалф и после дълго време остана мълчалив.