— Сега вече всички сме тук! — каза Гандалф, като погледна редицата от тринадесет качулки — коя от коя по-хубави — и собствената си шапка, окачена редом с тях. — Каква весела компания! Надявам се, че сте оставили нещо за пийване и хапване и за закъснелите! Какво е това? Чай? Не, благодаря. За мен бих искал да донесеш малко червено вино.
— И за мен — рече Торин.
— И малинов конфитюр, и ябълкова пита — рече Бифур.
— И палачинки, и сирене — рече Бофур.
— И баница с месо, и салата — рече Бомбур.
— И още сладки, и бира, и кафе, ако нямаш нищо против — провикваха се останалите джуджета през вратата.
— Прибави и няколко яйца, любезни приятелю извика подире му Гандалф, когато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията!
„Той, изглежда, знае толкова добре с какви провизии са пълни килерите ми, колкото и аз самият!“ — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започваше някакво най-ужасно приключение.
Когато успя да натрупа всички бутилки, чинни, вилици, лъжици, чаши, блюда с ястия и какво ли не върху огромните табли, той вече беше така разгорещен и ядосан, че лицето му пламтеше от руменина.
— Колко са нахални и досадни тези джуджета! — каза високо Билбо. — Защо не дойдат да ми помогнат! — И ето! О, чудо! На вратата на кухнята вече стояха Балин и Дуалин, а зад тях — Кили и Фили, и преди той да успее да изрече дума, те бяха отнесли таблите и няколко масички в гостната стая и бяха подредили всичко.
Гандалф седеше начело на групата, а тринадесетте джуджета се бяха наредили в кръг от двете му страни; Билбо си беше придърпал един стол до огъня и хрупкаше някакъв бисквит (целият му глад се бе изпарил), като се мъчеше да си даде вид, че намира всичко това за съвсем естествено и че не вижда нищо приключенско в него. Джуджетата ядяха и ядяха, говореха и говореха, а времето летеше. Най-после те отместиха столовете си назад и Билбо стана да раздигне чиниите и чашите.
— Предполагам, че всички ще останете за вечеря? — попита той с любезен, но не особено настойчив тон.
— Разбира се — отвърна Торин. — Ще останем не само за вечеря, а и след вечеря. С работата ще се заловим по-късно, първо, трябва да си посвирим и попеем. А сега всичко да се разтреби!
Тогава дванадесетте джуджета — Торин, като по-важен, остана да разговаря с Гандалф — скочиха на крака и натрупаха всичко накуп. После, без да търсят табли, тръгнаха към кухнята, като носеха в ръка цели камари чинии с по една бутилка отгоре, а Билбо подтичваше подире им и почти крещеше от страх: „Моля, внимавайте!“ и „Моля, не си правете труд! Аз сам мога да се справя!“ Но джуджетата се правеха, че не го чуват, и започнаха да пеят:
Те, разбира се, не направиха нито едно от тези ужасни неща, а с бързината на светкавица измиха и прибраха всяко нещо, здраво и читаво, на мястото му, докато Билбо през това време се въртеше ту насам, ту натам насред кухнята и се мъчеше да види какво правят. После те се върнаха в гостната и завариха Торин да си пуши лулата, вдигнал крака на решетката пред камината. Той пускаше огромни колела дим и като им кажеше накъде да полетят, те политаха — нагоре в комина или зад часовника на камината, или под масата, или започваха да се въртят в кръг около тавана. Но накъдето и да отидеха, те не бяха достатъчно бързи, за да убягнат на Гандалф. Пук! И той изпращаше едно малко колелце дим от късата си глинена лула право през колелцата на Торин. После димните колелца на Гандалф ставаха зелени, връщаха се и започваха да кръжат над главата на вълшебника. Вече цяло облаче от тях се бе събрало около него и това му придаваше чудноват и загадъчен вид. Билбо стоеше и наблюдаваше безмълвно — той много обичаше да пуска колелца от дим — и изведнъж се засрами, като си спомни колко горд се бе чувствувал предишната сутрин от колелцата, които бе пращал по вятъра през хълма.