Билбо реши, че е отгатнал мисълта на вълшебника.
— Какво ще правим, ако Той доведе тук всички вълци и зли духове? — извика хобитът. — Те ще ни изловят и ще ни убият! А ти казваше, че той не им бил приятел.
— Да, така казвах. А ти не ставай глупав! И най-добре е да си легнеш, защото така ти се спи, че дори не можеш да мислиш.
Билбо наистина се чувствуваше доста отпаднал и тъй като нямаше какво друго да прави, взе, че си легна; докато джуджетата пееха песните си, той продължаваше да си мисли за Беорн; накрая сънят го надви и той заспа. Заспа и засънува, че при лунната светлина стотици черни мечки танцуват в кръг вън на двора някакъв бавен танц. Сетне се събуди; всички останали бяха вече заспали, а той отново чу същото драскане, боричкане, сумтене и ръмжене, както предишната нощ.
На другата сутрин ги събуди самият Беорн.
— Значи, още сте тука! — провикна се той. Грабна Билбо и се засмя. — Както виждам, не сте изядени нито от вълци, нито от зли духове, нито от мечки — додаде чернобрадият мъж и тупна Билбо по корема. — От меда и хляба малкото зайче взе да става хубаво и охранено. — И отново се засмя. — Но хайде сега да си похапнем!
Всички седнаха да закусват с Беорн. За разлика от преди сега той беше много весел. Намираше се в такова добро настроение, че ги разсмиваше до един със забавните истории, които разказваше. Не ги остави дълго да се чудят нито къде е бил, нито защо се държи така дружелюбно с тях, а сам набързо им разправи всичко.
Прекосил реката и отишъл право горе в планините — представете си само колко бързо се е движил, под образа на мечка, разбира се. Обгорялата вълча поляна го накарала да се убеди, че част от разказа на Гандалф е вярна. После открил и други доказателства — заловил един вълк и един зъл дух, които се скитали заблудени из гората. От тях научил, че злите духове и вълците още продължавали да търсят джуджетата. Те били страшно разгневени заради смъртта на Великия зъл дух, заради изгорената муцуна на предводителя на вълците и заради гибелта на толкова много негови храбри воини, която Гандалф бе причинил с огнените си шишарки. Заловените злосторници му разказали само толкоз, когато ги насилил, но той предполагал, че се подготвяли нови злочинства и че злите духове се канели да слязат с цялата си армия и с помощниците си вълци към земите в подножието на планините, за да тьрсят джуджетата или да си отмъстят на живеещите там, които според тях са им дали подслон.
— Разказът ви беше много хубав — заключи Беорн, — но сега го харесвам още повече, защото се убедих, че е верен. Трябва да ми простите, че се усъмних в него, но и вие да живеехте тъй близо до Непрогледната гора, нямаше да вярвате на никого освен на онзи, когото познавате толкова добре, колкото брат си, че дори и по-добре. Така или иначе, мога да ви уверя, че бързах с всички сили към къщата, за да видя дали сте здрави и читави и да ви помогна с каквото мога. Отсега нататък си променям мнението за джуджетата. Да убият Великия зъл дух. Да убият Великия зъл дух — рече накрая на себе си Беорн и гръмко се засмя.
— А какво направи със злия дух и с вълка? — не се сдържа да не попита Билбо.
— Елате и вижте! — отвърна Беорн и всички го последваха вън от къщата.
Главата на злия дух стърчеше набучена пред портата, а кожата на вълка беше разпъната на едно дърво недалеч от нея. Беорн наистина беше безпощаден противник. Сега обаче той беше техен приятел и Гандалф реши, че ще е най-разумно да му разкаже цялата история и да му разкрие целта на пътешествието, за да могат джуджетата да получат колкото е възможно по-голяма помощ от него.
И ето какво обеща да направи за тях Беорн. За пътуването им до гората да осигури кончета за всеки един и голям кон за Гандалф; кончетата да натовари с храна, която да им стигне за седмици, ако я разпределят пестеливо, и тя да е в такъв вид, че да се носи лесно: орехи, брашно, запечатани гърнета със сушени плодове, делви от червена глина, пълни с мед, и двойно препечени сладки, подходящи за такова пътешествие, защото са хем трайни, хем доста хранителни. Направата на тези сладки беше една от тайните на Беорн; в тях, естествено имаше мед, както в повечето храни, които той употребяваше, бяха приятни на вкус, но те караха да ожадняваш. Вода, каза им Беорн, не било нужно да вземат за прехода до гората, защото по пътя си щели да срещнат множество потоци и извори.