Скоро светлината, която проникваше през свода в началото на пътеката, остана да се вижда само като някаква малка бяла точка далеч назад, а тишината беше така дълбока, че стъпките им просто кънтяха и дърветата сякаш се привеждаха надолу, за да ги слушат.
Когато очите им посвикнаха с полумрака, те започнаха да се взират в смътните тъмнозелени сенки от двете страни на пътеката. Понякога тъничък слънчев лъч, успял да намери пролука между листата и да се промъкне през оплетените клони и вейки, се изпречваше пред тях, прозрачен и сияен. Това обаче се случваше рядко и скоро съвсем престана да се случва.
В леса се срещаха черни катерици. С острите си очи Билбо ги зърваше как профучават през пътеката и се скриват зад стволовете на дърветата. Чуваха се и разни странни звуци — сумтене, шум от бързо преминаване и шмугване в храстите или сред листата, отрупани на места в безкрайно дебела покривка върху земята. Билбо обаче не можеше да види кой причиняваше тези шумове. Но от всичко най-противни бяха паяжините: черни, гъсти, с необикновено дебели нишки, често разпрострени от едно дърво до друго или заплетени в долните клони от двете им страни. Поради някаква магия обаче или пък поради някаква друга, необяснима причина над самата пътека нямаше паяжини.
Скоро пътниците така силно намразиха гората, както бяха намразили и тунелите на злите духове. Тя сякаш нямаше край, а те вървяха неспирно, жадни да зърнат слънцето и небесата и да усетят полъха на вятъра по лицата си. Тук, под горския покрив, въздухът не помръдваше; беше застоял, тъмен и душен. Дори и джуджетата, които бяха свикнали да прокопават тунели и понякога дълго живееха, без да зърнат слънчева светлина, сега дишаха с усилие. А какво да кажем пък за хобита, който — макар и да обичаше удобната си и спретната дупка — винаги предпочиташе да прекарва летните дни на открито! Сега той направо чувствуваше, че бавно се задушава.
Нощем беше още по-лошо. Ставаше тъмно като в рог, толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Билбо размахваше ръка под самия си нос, но не я виждаше. Впрочем няма да бъде вярно, ако кажем, че съвсем нищо не се виждаше — виждаха се само някакви очи. Всички спяха, плътно сгушени един в друг, като се редуваха да стоят на пост. Когато идваше редът на Билбо, той започваше да вижда разни отблясъци в тъмнината наоколо: понякога чифт жълти, червени или зелени очи се втренчваха в него съвсем отблизо, после бавно се отдалечаваха и изчезваха и бавно проблясваха отново на друго място. Нерядко те го стрелкаха от надвисналите над него клони и тогава той се изплашваше до смърт. Най-противни от всички му бяха обаче едни белезникави изпъкнали очи.
„Очи на насекоми — мислеше си той, — а не на животни, само че на доста големи насекоми.“
Макар и да не беше много студено, отначало нощем палеха огън, но скоро се отказаха, защото той привличаше стотици и стотици очи около тях. Но само очи, тъй като съществата, на които те принадлежаха, старателно се пазеха да не се показват на трепкащата светлина на пламъците. Още по-лошо беше, че огънят привличаше и хиляди тъмносиви и черни нощни пеперуди — някои от тях големи колкото юмрук, — които пърхаха и бръмкаха около ушите им. Не се търпяха и огромните черни прилепи. Затова престанаха да палят огън и седяха и дремеха цяла нощ в безмерната, тревожна тъмнина.
На Билбо му се струваше, че това продължава цяла вечност. На всичко отгоре той беше и винаги гладен, защото се хранеха крайно пестеливо. Дните се нижеха един след друг, а гората си оставаше все същата и те започнаха вече да се безпокоят. Запасите им от храна не бяха неизчерпаеми и всъщност вече се привършваха. Опитаха се да стрелят по катерици и след като похабиха много стрели, успяха да свалят една точно на пътеката. Когато я опекоха обаче, тя имаше такъв отвратителен вкус, че се отказаха да стрелят и по катерици. Мъчеше ги и жажда, защото водата им също не беше в изобилие, а през цялото време не бяха срещнали нито един извор, нито поток.
Такова беше положението им, когато един ден на пътя им се изпречи река. Тя течеше бързо и устремено, но не беше много широка и водите й бяха черни — или поне така изглеждаха в мрака. За щастие Беорн ги бе предупредил за нея, иначе те щяха да утолят жаждата си независимо от цвета й, а щяха и да напълнят някои от изпразнените вече мехове. Сега обаче те само мислеха как да я преминат, без да се измокрят. Някога над реката бе имало мост, който явно бе изгнил и се бе продънил. Бяха останали да стърчат само изпочупените му подпори. Билбо коленичи на брега, взря се напред и извика: