— На отсрещния бряг има лодка! Ех, защо не е тук!
— Какво е според теб разстоянието дотам? — попита Торин, защото джуджетата вече се бяха уверили, че очите на Билбо са по-силни от техните.
— Не е голямо. Няма повече от десет-дванадесет метра.
— Десет-дванадесет? Аз пък мислех, че е поне тридесет. Очите ми не виждат вече така добре, както виждаха преди сто години. И все пак дванадесет метра не са малко. Не можем да ги прескочим, нито пък можем да си позволим да ги прегазим или преплуваме.
— Някой от вас умее ли да мята въже?
— Каква полза от това? Лодката сигурно е завързана, така че няма да успеем да я притеглим дори и да я закачим с куката, в което всъщност се съмнявам.
— Струва ми се, че не е завързана — рече Билбо, — макар че не мога да бъда сигурен при тази светлина. Все пак изглежда, че е само придърпана на брега, който на това място е нисък, тъй като пътеката точно там се спуска към водата.
— Дори е най-силен, но Фили е най-млад и очите му все още не са започнали да отслабват като нашите — рече Торин. — Фили, ела тук и се опитай да видиш лодката, за която говори господин Бегинс.
И докато Фили се взираше, за да определи точно посоката, другите приготвиха въжето. Джуджетата носеха със себе си няколко въжета и накрая на най-дългото завързаха една от големите железни куки, които използуваха, за да прикачат товарите си за презраменните ремъци. Фили взе въжето в ръка, залюля го и го метна през реката. То обаче цопна във водата.
— Не се засили достатъчно — забеляза Билбо, който се взираше напред. — Ако го беше метнал няколко стъпки по-нататък, щеше точно да умериш лодката. Опитай се отново. Не допускам магията да е толкова силна, че да те хване, ако само докоснеш част от мокрото въже.
Фили обаче доста колебливо подхвана куката, след като я изтегли на брега. Втория път я запокити по-силно.
— Стой! — извика Билбо. — Сега я метна право в шубраците от другата страна. — Започни да теглиш бавно. — И Фили затегли бавно въжето към себе си. След малко Билбо пак се обади: — Внимателно! Куката е вече до самата лодка; да се надяваме, че ще се закачи.
И наистина се закачи. Въжето се опъна, Фили напрегна всички сили, но напразно. На помощ му се притечи Кили, а след него и Оин и Глоин. Всички задърпаха задружно и изведнъж паднаха по гръб. Билбо обаче беше нащрек, улови въжето и с една пръчка отклони малката черна лодка, която бе полетяла стремително през потока към тях.
— Помощ! — извика той и Балин успя навреме да хване лодката, преди течението да я отнесе.
— Била е вързана все пак — забеляза той, като разглеждаше остатъка от веригата, който все още висеше и се поклащаше отстрани на лодката. — Личи си, че яко сте дърпали, момчета. За щастие нашето въже излезе по-здраво.
— Кой ще премине пръв? — попита Билбо.
— Аз — отговори Торин, — а заедно с мен и ти, Фили и Балин. Повече от това лодката не може да побере. После ще дойдат Кили, Оин, Глоин и Дори. След тях Ори и Нори, Бифур и Бофур. Последни ще преминат Дуалин и Бомбур.
— Все аз съм последен, а това не ми е приятно — рече Бомбур. — Днес е ред на някой друг.
— Да не си се угоявал толкова! Щом си най-дебел, ще трябва да прекосиш реката последен с най-слабичкия от нас. И не си позволявай да възразяваш срещу заповедите, защото ще ти се случи нещо лошо.
— Ами като нямаме гребла, как ще придвижим лодката до другия бряг? — попита Билбо.
— Дайте ми друго въже с кука на края — рече Фили.
Дадоха му друго въже с кука и той го метна колкото можа по-високо. Тъй като то не цопна във водата, джуджетата разбраха, че навярно се е закачило в клоните на някое дърво.
— Хайде, на който му е ред, да се качва — обади се отново Фили. — Един от нас ще тегли въжето, което се закачи на дървото от другата страна, а друг пък ще трябва да държи куката на първото въже и когато стигнем благополучно на другия бряг, ще я закачи за лодката, за да могат останалите да я издърпат обратно.
По този начин скоро всички преминаха успешно през омагьосаната река и се озоваха на отсрещния бряг. Дуалин тъкмо се покатерваше по него с навито на ръката си въже, а Бомбур (който продължаваше да мърмори) се канеше да го последва, когато се случи нещо лошо. Чу се бърз тропот на копита по горската пътека. От мрака изведнъж се появиха очертанията на препускащ елен. Той връхлетя право върху джуджетата, събори ги и се засили за скок. Скочи високо, без да докосне водата, но не можа да достигне невредим до другия бряг.
От всички джуджета единствен Торин успя да се задържи на крака и да не загуби ума и дума. Още при слизането си на брега той бе опънал лъка си и го бе заредил със стрела, за да е готов в случай, че се появи някой скрит пазач на лодката. Сега той запрати бързо и уверено стрелата в литналото във въздуха животно. Когато стъпи на брега, еленът се олюля. Сенките го погълнаха, но джуджетата чуха как стъпките от копитата му станаха несигурни и заглъхнаха.