Преди да успеят да изразят гласно радостта си от сполучливия изстрел, Билбо нададе такъв страшен вик, че прогони от главите им всички мечти за печено еленско месо.
— Бомбур падна във водата! Бомбур се дави! — взе да крещи той.
И за нещастие това беше вярно. Бомбур вече беше стъпил с единия си крак на брега, когато еленът бе връхлетял отгоре му и го бе повалил. Падайки, Бомбур бе отблъснал лодката с тялото си, а сам бе цамбурнал в черната вода, без да успее да се задържи за хлъзгавите коренища по брега. Лодката се бе извъртяла бавно и бе изчезнала.
Качулката му все още се подаваше над водата, когато изплашените му другари изтичаха до брега. Те бързо хвърлиха едно въже с кука към него, той се улови за въжето и така го изтеглиха на сухо. Беше се измокрил от глава до пети, разбира се, но това съвсем не беше най-лошото. Когато го положиха на земята, той вече спеше дълбоко, стискайки тъй здраво въжето в ръка, че не можеха да го изтръгнат. Както и да се мъчеха да го събудят, Бомбур продължаваше да спи.
Всички стояха още надвесени над него, проклинаха лошия си късмет и недодялаността на Бомбур и оплакваха загубата на лодката, с която биха могли да отидат до другия бряг и да потърсят елена, когато изведнъж доловиха неясните звуци на рог в гората и далечен лай на кучета, които сякаш преследваха дивеч. Това накара пътешествениците да се смълчат и да напрегнат слух; северно от пътеката се носеше шум като от голям лов, само че нищо не се виждаше.
Така седяха те дълго време, без да смеят да помръднат. Бомбур продължаваше да спи, а на пълното му лице сияеше усмивка, сякаш вече ни най-малко не го безпокояха грижите, които измъчваха останалите. Изведнъж на пътеката изскочиха една сърна и подир нея няколко млади еленчета, толкова снежнобели, колкото бе черен появилият се преди това елен. Животните се белееха примамливо в полумрака и преди Торин да успее да извика, три от джуджетата скочиха на крака и изстреляха по една стрела от лъковете си. Никой обаче не улучи целта си. Сърната и еленчетата се обърнаха и изчезнаха сред дърветата така безшумно, както се бяха появили, и джуджетата напразно продължаваха да пускат стрели след тях.
— Спрете! Спрете! — изкрещя Торин, но вече беше късно. Изгладнелите джуджета бяха изхабили последните си стрели и сега лъковете, които Беорн им бе дал, ставаха ненужни.
Мрачно униние владееше групата тази нощ. То нарастваше все повече и повече през следващите дни. Вярно е, че бяха преминали благополучно през омагьосаната река, но пътеката отвъд нея продължаваше да се вие и лъкатуши безредно, както преди, и в гората не се забелязваше никаква промяна. Ако я познаваха обаче малко по-добре и ако се бяха опитали да разгадаят смисъла на далечния лов и появата на сърната с еленчетата на пътеката, щяха да разберат, че най-сетне приближават източния край на леса и, че ако не се поддадат на страха и отчаянието, скоро ще излезнат на места, където дърветата започват да редеят и слънцето отново просветва.
Те обаче не знаеха това. На всичко отгоре бяха принудени да носят тежкото тяло на Бомбур. Редуваха се по четирима, за да изпълняват това изтощително задължение, а останалите поемаха на гърба си товара на носачите. Ако торбите им през последните няколко дни не бяха олекнали съвсем, сигурно нямаше да успеят да се справят. Но каква жалка замяна беше спящият и ухилен Бомбур на едни пълни с храна торби, колкото и тежки да бъдеха те! След няколко дни вече нямаха почти нищо за ядене, нито пък за пиене. В гората не растеше нищо, което би могло да им послужи за храна — виждаха само гъби и треви с белезникави листа и неприятна миризма.
Четири дни след преминаването на омагьосаната река пътниците стигнаха до едно място в гората, където повечето от дърветата бяха букови. Отначало изтощените джуджета бяха готови да се зарадват на промяната, защото тук вече нямаше храсталаци и мракът не беше така гъст. От двете страни на пътеката се процеждаше слаба зеленикава виделина. Но тази виделина само разкриваше безкрайните редици от изправени сиви стволове, напомнящи колоните на някое огромно полуосветено подземие. Усещаше се полъхът на вятър и се дочуваше звукът му, но той беше някак тъжен. Няколко листа се отрониха с шумолене от клоните и им напомниха, че отвън наближаваше есен. Краката им разпиляваха сухите листа на безброй други есени, издухани случайно върху пътеката откъм дебелите червени килими на гората.