Бомбур продължаваше да спи и носачите му бяха вече крайно уморени. От време на време чуваха обезпокоителен смях в далечината. Чуваха и песни. Смехът беше звънък и приятен — явно не бе смях на зли духове. Песните също бяха хубави и мелодични, но звучаха някак тайнствено и причудливо. Това безпокоеше джуджетата и те с последни сили бързаха да се махнат от тия места.
Два дни по-късно пътеката взе да се спуска и не след дълго изтощените пътници се озоваха в една долина, почти цялата обрасла с огромни дъбове.
— Няма ли край тази проклета гора? — рече Торин. — Някой трябва да се качи на едно дърво, да се опита да провре глава през листния покрив и да погледне наоколо. Добре е да изберем за целта най-високото дърво край пътеката.
Разбира се, този „някой“ се оказа Билбо. Изборът падна на него, защото, за да бъдеше от полза катеренето, „разузнавачът“ трябваше да провре глава през връхните листа, с други думи — да бъде тъй лек, че да се покатери по най-горните и най-крехките клони. Горкият господин Бегинс нямаше голям опит в катеренето по дървета, но джуджетата, без да чакат, го качиха на най-ниските клони на един възправен до самата пътека исполински дъб и той, ще не ще, запълзя нагоре. С мъка си пробиваше път през заплетените вейки, които непрестанно го шибаха по очите. Целият се назелени и омърси от кората на големите стари клони. На няколко пъти се подхлъзна, но успя да се задържи навреме; и най-накрая, след като дълго се мъчи да изпъпли по една гладка част на ствола, където нямаше удобни за стъпване места, стигна до върха. През цялото време, докато се катереше обаче, си мислеше дали на дървото няма паяци и как ще слезе отново долу (освен чрез падане).
Щом промуши глава през листния покрив, съзря паяците. Те обаче бяха малки — с обикновена големина — и бяха заети с лов на пеперуди. Билбо бе заслепен от светлината. Чуваше, че джуджетата му подвикват отдолу, но не можеше да им отговори; само се държеше здраво да не падне и премигваше. Слънчевите лъчи сияеха така силно, че мина доста време, преди храбрият „съгледвач“ да привикне с блясъка им. Когато най-после можа да погледне, видя, че се намира в средата на огромно тъмнозелено море, набраздено тук-таме от вятъра; а над морето пърхаха стотици пеперуди. Трябваше да се очаква, че ще са от вида „лилава апатура“, дето обичат да живеят по върховете на дъбовете, но тези съвсем не бяха лилави, а черни, направени сякаш от черно кадифе и без никакви шарки по тях.
Билбо дълго гледа „черните апатури“, като се наслаждаваше на полъха на бриза, който го галеше по косите и по лицето. Виковете на джуджетата обаче, които от нетърпение вече тропаха с крака, му припомниха за какво всъщност се бе изкачил на дървото. Картината не беше радостна. Колкото и да се вглеждаше, листният покрив на дърветата нямаше край в никоя посока. Душата на Билбо, която се бе сгряла от слънцето и от полъха на бриза, отново изстина: каква вест щеше да занесе долу?
Всъщност, както вече ви казах, нашите пътешественици почти бяха наближили края на гората. Билбо обаче не можа да разбере това, защото дъбът, на който се бе покатерил, растеше в най-ниската част на една просторна падина, подобна на исполинска паница, тъй че дърветата, които покриваха полегатите й скатове, образуваха околовръст нещо като стена и пречеха да се види какво има отвъд.
Ето защо Билбо нищо не видя и се спусна долу напълно отчаян. Най-сетне стъпи отново на твърда земя, целият изподраскан, разтревожен и обезсърчен, а в тъмнината очите му не виждаха нищо. Новината, която донесе, обезсърчи останалите не по-малко от него.
— Гората продължава безкрайно във всички посоки!
— Какво ще правим тогава? Какъв смисъл имаше да изпращаме хобита? — извикаха джуджетата, сякаш за това беше виновен самият Билбо.
Не обърнаха никакво внимание на разказа му за пеперудите, а когато взе да им разправя за приятния бриз, само повече се ядосаха, защото бяха твърде тежки, за да се покатерят и да усетят полъха му.
Тази вечер пътниците изядоха последните остатъци от храната си, а когато се събудиха на другата сутрин, първото нещо, което откриха, бе, че са страшно гладни, а второто — че вали дъжд и тук-таме по горската пътека прокапват големи тежки капки. Дъждът само им напомни, че освен глад ги измъчваше и жажда, която той за съжаление не можеше да утоли — нима е възможно да угасиш набираната от дни жажда, като застанеш под гигантските дъбове и зачакаш някоя капка да попадне случайно на езика ти? Мъничко успокоение им донесе само неочакваното събуждане на Бомбур.
Той отвори очи, седна и взе да се почесва по главата. Не можеше да проумее къде се намира и защо е толкова гладен — беше забравил всичко, което се бе случило от момента на тръгването им през онази далечна майска утрин. Последното нещо, което помнеше, бе гостуването в дома на хобита и другарите му трудно го накараха да повярва на разказа им за множеството премеждия, които бяха преживели оттогава.