Когато чу, че няма нищо за ядене, Бомбур се разплака, защото се чувствуваше толкова слаб, че чак краката му се огъваха.
— Защо ли изобщо се събудих? — простена той. — Сънувах такива хубави сънища! Вървях из една гора, много прилична на тази, само че осветена от факли, окачени по дърветата. От клоните висяха лампи, а на земята горяха огньове — подготвяше се богато пиршество. Начело седеше един горски цар с корона от листа, пееха се весели песни, а какво имаше за ядене и за пиене — не мога нито да ви изброя, нито да ви опиша.
— Излишно е и да се опитваш — сряза го Торин. — Всъщност, ако не можеш да говориш за друго, по-добре мълчи. И без това вече достатъчно ни досади. Ако не се беше събудил, щеше да се наложи да те оставим да си сънуваш глупавите сънища в гората. Не мисли, че си лек за носене, макар и седмици наред да си се хранил оскъдно.
Сега не им оставаше друго, освен да пристегнат коланите около празните си стомаси, да метнат празните си торби на гръб и да поемат отново по пътеката, без да са сигурни дали няма да умрат от глад, преди да стигнат края на гората. Така вървяха цял ден, бавно и с усилие, а Бомбур продължаваше да хленчи, че краката му не могат да го носят и че му се искало отново да легне и да заспи.
— Никакво лягане! — караха му се другите. — Нека и твоите крака се пораздвижат малко, ние те носихме достатъчно дълго.
По едно време обаче той заяви, че няма да пристъпи и крачка повече напред, и се простря на земята.
— Вие вървете, щом искате — рече Бомбур. — Аз пък ще полегна тук да поспя и насън ще похапна нещичко от онова пиршество, щом няма какво да хапна наяве. И се надявам никога вече да не се събудя.
Тъкмо в този момент Балин, който вървеше най-напред, извика:
— Какво беше това? Стори ми се, че видях някаква светлина да потрепва в гората.
Всички се взряха напрегнато и видяха далеч пред тях някаква червена светлинка да потрепва в мрака; после до нея изникнаха още една и още една. Дори Бомбур се изправи и изнемощелите странници забързаха нататък, без да ги е грижа дали там няма да сварят тролове или зли духове. Светлинките продължаваха да потрепват от лявата страна на пътеката и когато най-накрая пътниците се изравниха с тях, разбраха, че под дърветата наистина горят факли и огньове, но не на пътеката, а далеч навътре в леса.
— Изглежда, че моите сънища се сбъдват — рече Бомбур, докато се тътреше запъхтяно след другарите си. Искаше му се да се затича през гората право към светлината. Другарите му обаче не бяха забравили предупрежденията на вълшебника и Беорн и го възпряха.
— За какво ни е пиршество, ако няма да се измъкнем живи от него — скара му се Торин.
— И с пиршество, и без пиршество на нас не ни остава още много дълго да живеем — отвърна Бомбур и Билбо напълно се съгласи с него.
Поведе се дълга и разгорещена разпра, докато най-накрая решиха да пратят двама разузнавачи, които да допълзят близо до светлините и да проучат положението. Тогава пък възникна нов спор — кого да пратят, защото никой не желаеше да се излага на опасността да се загуби и никога повече да не намери приятелите си. Бомбур неспирно им описваше вкусните лакомства, които — според съня му — били наредени на горската трапеза, и най-сетне гладът си каза думата. Предупрежденията бяха забравени и те всички заедно напуснаха пътеката и навлязоха в гората.
След дълго пълзене дебнешком стигнаха до едно открито място, където дъбовете бяха повалени и земята изравнена, и надникнаха иззад стволовете на дърветата. Там бяха събрани множество същества, прилични на елфи, облечени всички в зелено и кафяво. Те бяха насядали върху прорязани пънове, наредени в широк кръг. В средата на кръга гореше огън, а по околните дървета бяха окачени факли. Но най-силно впечатление на джуджетата направи това, че тези същества ядяха, пиеха и се смееха весело.
Мирисът на печено месо беше така изкусителен, че без да изчакат да се посъветват помежду си, всички се изправиха и се втурнаха напред с намерението да си изпросят малко храна. Но щом първият от тях излезе на откритото място, всички светлини угаснаха сякаш магически. Някой ритна огъня и той се превърна в рой бляскави искри, които се пръснаха нагоре и изчезнаха. Настъпи такъв непрогледен мрак, че нашите изстрадали герои дълго време не можаха да се намерят. Лутаха се слепешком в тъмното, препъваха се в дънери, блъскаха се в стволове и така викаха и крещяха, че навярно разбудиха всичко живо в гората на километри наоколо. Най-накрая успяха да се съберат накуп и да се преброят опипом. Междувременно, разбира се, напълно бяха забравили в каква посока се намираше пътеката, а това означаваше, че са се загубили — поне до настъпването на утрото.