Не им оставаше друго, освен да се настанят за нощуване там, където бяха. Не се осмелиха дори да потърсят по земята остатъци от храна, страхувайки се да не се загубят отново. Не беше минало много време, откакто си бяха легнали — а Билбо тъкмо задрямваше, — когато Дори, който пръв трябваше да дежури, изшептя:
— Светлинките се появяват отново и са много повече, отколкото преди.
Всички наскачаха. И наистина недалеч пред тях потрепваха голям брой светлинки, а гласовете и смехът се чуваха съвсем ясно. Пътешествениците запълзяха нататък в редица по един, като всеки се държеше за рамото на другаря пред него. Когато наближиха, Торин каза:
— Този път никой да не се втурва напред! И никой да не излиза от прикритието си, докато аз не кажа. Първо ще изпратим господин Бегинс сам да разговаря с тях. Те няма да се уплашат от него (Ами аз от тях? — помисли си Билбо), а се надявам, че няма да му сторят и нищо лошо.
Когато съвсем наближиха кръга от светлини, Торин изведнъж избута Билбо напред и той, горкичкият, преди да има време да надене пръстена, залитна и се озова сред яркия блясък на огъня и факлите. И пак напразно! Отново изгаснаха всички светлини и настъпи непрогледен мрак.
Ако предишния път им бе трудно да се съберат, сега им беше двойно по-трудно. А от Билбо просто нямаше и следа. Колкото и да се брояха, все излизаха тринадесет. Започнаха да се провикват: „Билбо Бегинс! Билбо! Ей ти, проклет хобит! Хей, хобит, къде си?“ — но отговор не идваше.
Вече бяха загубили надежда, когато Дори го откри най-случайно. В тъмнината той се спъна в нещо, което отначало взе за пън, но после разбра, че всъщност е Билбо, който спеше дълбоко, свит на кравай. Дълго трябваше да го разтърсват, за да го събудят, и когато най-накрая успяха, на Билбо никак не му стана приятно.
— Сънувах такъв прекрасен сън! — измърмори той. — Тъкмо се бях настанил пред една богата трапеза.
— Ами сега! И той се разболя от болестта на Бомбур! — възкликнаха джуджетата. — По-добре не ни разправяй за никакви трапези. Щом ги виждаш само насън, от тях полза няма, пък и ние не можем да ги споделим с теб.
— По-хубави трапези в това проклето място не мога да намеря — отговори Билбо, легнал край джуджетата, и пак се опита да заспи и да засънува същия сън.
Светлините обаче се появиха отново в гората. По-късно, когато нощта вече преваляше, Кили, който стоеше на пост, дойде и ги събуди с думите:
— Недалеч оттук се появи същинско сияние — сякаш магически изведнъж пламнаха стотици факли и множество огньове. Чуйте песните и звуците на арфите!
След като полежаха и послушаха известно време, джуджетата разбраха, че не могат да устоят на желанието да се доближат и още веднъж да потърсят помощ. Отново скочиха всички, но този път опитът завърши пагубно. Пиршеството, което сега видяха, беше по-богато и по-пищно от предишните. Начело на многобройните пируващи седеше горски цар с корона от листа върху златистите си коси — така, както Бомбур го бе сънувал. Елфите си подаваха от ръка на ръка, през огньовете, бокали, някои свиреха на арфи, други пееха. В лъскавите им коси бяха вплетени цветя: зелени и бели скъпоценни камъни просветваха по яките и поясите им, а от лицата и от песните им лъхаше радост. Звучни, ясни и мелодични бяха тези песни и Торин пристъпи сред изпълнителите им.
В миг настана мъртва тишина. Светлината угасна. Огньовете се превърнаха в черни стълбове дим, които се понесоха нагоре. Пепел и сажди заслепиха очите на джуджетата и гората отново се изпълни с отчаяните им викове.
Билбо затича в кръг (както му се струваше) и завика, без да спира: „Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Фили, Кили, Бомбур, Бифур, Бофур, Дуалин, Балин, Торин Дъбовия щит“, а в същото време други същества, които той не можеше да види и да докосне, вършеха същото край него (като добавяха към останалите имена и „Билбо“). Виковете на другите обаче постепенно се отдалечиха и започнаха да се чуват съвсем слабо; в един миг на Билбо се стори, че те се превърнаха във викове за помощ, после целия шум стихна и той остана сам в дълбокия мрак и пълната тишина.
За хобита това беше един от най-злочестите моменти в цялото приключение. Скоро обаче той реши, че е безсмислено да се опитва да прави каквото и да било, преди да настъпи утрото, а с него — и оскъдната горска светлина. И наистина какъв смисъл имаше да се лута слепешком и да се изморява, след като не разчиташе на никаква закуска, която би му възвърнала силите. Ето защо той седна, опря гръб на едно дърво и не за последен път замечта за далечната си и удобна хобитова дупка и за пълните й килери. Беше се унесъл в приятни мисли за пържени яйца с бекон и за препечени филийки с масло, когато усети, че нещо го докосва. Нещо като дебела, лепкава връв препаса лявата му ръка и когато той се опита да се раздвижи, откри, че краката му са омотани със същото нещо, така че щом понечи да стане, падна.