Тогава големият паяк, който го бе омотавал, докато той се бе унасял в мечти, го издебна откъм гърба и се хвърли отгоре му. Билбо виждаше само очичките на отвратителното същество, но усещаше косматите крака, с които то се мъчеше да го впримчи в гнусните си нишки. За щастие хобитът бе дошъл на себе си тъкмо навреме, защото само след няколко мига не би могъл изобщо да се помръдне. Билбо поведе отчаяна борба, за да се освободи. Отначало удряше паяка с голи ръце, а паякът пък се опитваше да му пусне отрова, за да го усмири, както правят малките паячета с мухите. После обаче се сети за сабята си и я изтегли. Тогава паякът отскочи назад и Билбо има време да пререже нишките от краката си и да ги освободи. Сега вече беше негов ред да напада. Паякът очевидно не беше срещал същества, които носят такива опасни жила със себе си, иначе щеше да побърза да избяга. Билбо се нахвърли отгоре му, преди той да успее да се скрие, и го удари със сабята право по очите. Коварната гадинка обезумя, заподскача, затанцува и загърчи косматите си крака. С втория удар Билбо уби паяка, после той самият се отпусна на земята и дълго остана да лежи безчувствен.
Когато дойде на себе си, около него вече се процеждаше обичайната мъжделива сивкава светлина на горския ден. Паякът лежеше мъртъв наблизо, а цялата сабя беше изцапана с нещо черно. Това, че беше убил гигантския паяк съвсем самичък в мрака — без помощта на вълшебника, на джуджетата или на когото и да било друг, — бе от голямо значение за господин Бегинс. И докато бършеше сабята си в тревата и я прибираше в ножницата, той се почувствува преобразен, сякаш въпреки празния си стомах бе добил нови сили и смелост.
— Аз ще ти дам име — рече той на сабята си. — Ще те нарека Жилото.
Гората беше все така мрачна и смълчана, но Билбо се зае да проучва обстановката. Първата му задача, разбира се, беше да открие приятелите си, които вероятно не се намираха много далеч, освен ако не бяха попаднали в плен на елфите (или на някои по-зли същества). Беше опасно да вика, затова хобитът дълго стоя и се чуди в коя ли посока се намираше пътеката и накъде ли да тръгне да търси джуджетата.
— Ох, защо забравихме съвета на Беорн и Гандалф — простена Билбо. — Ето в каква каша попаднахме сега! Попаднахме! Де да беше така! Колко страшно е да си сам!
Накрая той сметна, че е определил приблизително посоката, от която бяха идвали виковете за помощ през нощта, и за щастие (а Билбо си беше роден под щастлива звезда), както сами ще видите, я бе налучкал правилно. Щом веднъж разреши този въпрос, той запълзя колкото можеше по-предпазливо. Хобитите, както вече ви казах, умеят да се движат съвсем тихичко, особено в горите. А преди да тръгне, Билбо предвидливо си надяна и пръстена. Ето защо паяците нито го чуха, нито го видяха, че приближава.
Той вече беше изминал предпазливо известно разстояние, когато забеляза пред себе си едно съвсем тъмно място, твърде тъмно дори и за тази тъмна гора, също като къс среднощно небе, което никога не е било спохождано от зората. Когато стигна по-близо, Билбо видя, че това тъмно място е обградено отзад и отгоре с дебели паяжини. В следващия миг съзря също и няколко огромни и страшни паяка, разположили се в клоните над него, и макар да беше с пръстена на ръката си, целият се разтрепера от страх да не го открият. Скри се зад едно дърво и оттам наблюдава известно време опасната дружинка. И изведнъж в дълбоката тишина на гората той разбра, че тези противни създания разговарят помежду си. Звуците, които издаваха, приличаха много на тихо скрибуцане и съскане, но Билбо схвана част от онова, което си казаха. А те говореха за джуджетата!
— Борбата беше жестока, но си заслужаваше да я водим — рече един от тях. — Проклетата им кожа е дебеличка, разбира се, обаче аз се обзалагам, че вътре са сочни.
— Да, да, ще станат добри за ядене, като повисят малко — рече втори.
— Не бива да ги оставяме обаче да висят дълго — рече трети. — Не са много дебели. Както изглежда, напоследък не са се хранили добре.
— Аз предлагам да ги убием — изсъска четвърти, — да ги убием и тогава да ги оставим да повисят известно време.