— Те би трябвало вече да са мъртви — обади се отново първият.
— Не са. Току-що видях един от тях да се раздвижва. Дошъл е на себе си след ху-у-бавичкия сън. Сега ще ви покажа.
След тези думи един от тлъстите паяци бързо се стрелна по една дебела паяжина към дузина вързопи, увисени в редица на висок клон. Билбо изтръпна от страх, като ги видя как се олюляват в полумрака. Тук и там от вързопите се подаваше я крак на джудже, я нос, я част от брада или качулка.
Паякът се насочи към най-издутия вързоп („Повече от сигурен съм, че това е горкият Бомбур“ — помисли си Билбо) и бодна здравата носа, който стърчеше от него. Отвътре се чу приглушено скимтене, след това един крак се провря през дъното на вързопа и ритна с все сила паяка. Чу се шум като при ритане на спукана футболна топка и побеснелият паяк полетя от клона, но в последния миг се задържа на собствената си паяжина и не падна. Останалите паяци се разсмяха.
— Ти беше прав — казаха те, — мръвката е жива и рита!
— Скоро ще я накарам да спре да рита — изсъска разяреният паяк, като запълзя обратно към клона.
Билбо разбра, че е дошъл моментът да направи нещо. Не можеше да се изкачи при свирепите създания, а нямаше и с какво да стреля по тях. Като се огледа обаче, видя, че всъщност се намираше на място, където някога бе текла рекичка, и изсъхналото й корито сега беше осеяно с камъни. Билбо бързо намери един валчест и гладък камък, който напълно прилегна по големина на ръката му. Като малък той обичаше да се цели в най-различни неща, тъй че щом зайците и катериците, пък дори и птиците, го видеха, че се навежда, изчезваха от пътя му със светкавична бързина. Дори и когато порасна, пак му беше приятно да прекарва голяма част от времето си в игри, при които трябваше да се цели и замеря. Впрочем той можеше да върши още много други неща, освен да пуска колелца дим, да задава гатанки или да готви, но аз нямах време да ви разправя за тях.
Докато Билбо се навеждаше за камъни, паякът бе стигнал до Бомбур и се канеше да го убие. В този миг Билбо се прицели. Камъкът удари силно паяка по главата и той се стовари безчувствен на земята със сгърчени крака.
Следващият камък префуча през една голяма паяжина, разкъса нишките й, цапардоса паяка, който седеше в средата й, и го повали мъртъв. Това неочаквано нападение предизвика смут сред паяците и те за известно време забравиха джуджетата. Не виждаха Билбо, но виждаха откъде долитат камъните. Бързи като светкавици, те се втурнаха с олюляване към хобита, като запращаха дълги нишки във всички посоки, за да образуват около него капан.
Билбо обаче побърза да се измъкне и застана на друго място. Хрумна му да се опита да отдалечи по някакъв начин разярените паяци от джуджетата; трябваше хем да събуди любопитството им, хем да ги ядоса. Когато петдесетина от тях се събраха на мястото, където първоначално бе стоял хобитът, той метна още няколко камъка към тях. После, подскачайки между дърветата, започна да пее песен, с която смяташе да ги разгневи дотолкова, че да ги накара всички да се втурнат след него, а в същото време и да даде знак на джуджетата. Ето и самата му песен:
Песента може и да не е много хубава, но не бива да забравяте, че той трябваше да я съчини в един много напрегнат и опасен момент. Тя обаче си свърши, добре работата. Докато я пееше, Билбо метна още няколко камъка и затропа с крака. Всички паяци се втурнаха да го гонят; някои препускаха по земята, други по клоните, като се прехвърляха оьс скок от едно дърво на друго или пък спускаха нови нишки в тъмното пространство и ги използуваха вместо, въжета. Те се насочиха към шума много по-бързо, отколкото Билбо бе очаквал. Бяха страшно разярени. Първо, заради камъните и, второ, защото нито един паяк не обича да го наричат „дебелак“, а пък от думата „глупак“ естествено би се оскърбил всеки.
Билбо изтича на ново място, но няколко от паяците се бяха пръснали в различни посоки из горската поляна и бързо плетяха мрежи, с които запълваха пространствата между дърветата. Много скоро, хобитът щеше да се окаже ограден от плътна паяжинена стена — такова поне беше намерението на паяците. Застанал сред освирепелите си преследвачи, заети да плетат настървено паяжини, Билбо събра смелост и поде нова песен: