Като завърши песента, Билбо се обърна и видя, че и последното пространство между две високи дървета е вече препречено с паяжина — впрочем за щастие не с истинска паяжина, а само с напречни двойно усукани нишки, прокарани набързо от ствол до ствол. Той измъкна сабята си, разсече нишките и се отдалечи с песен.
Паяците зърнаха сабята и макар че сигурно не знаеха какво е това, в миг всички хукнаха отново след хобита — едни по земята, други по клоните. Дългите им космати крака се олюляваха, челюстите им потракваха, а очите им едва не изхвръкваха от злоба и яд. Те преследваха Билбо в гората дотам, докъдето той се осмели да стигне. И тогава, по-тихо дори и от мишка, той се промъкна обратно.
Билбо знаеше, че не разполага с много време; измамените паяци нямаше да се забавят да дотичат обратно при клоните, на които висяха джуджетата. А междувременно той трябваше да ги спаси. Най-трудната част от задачата беше да се покатери на дългия клон, на който се олюляваха вързопите. И сигурно никога нямаше да успее да се справи, ако един от паяците не беше забравил една нишка да виси надолу. С нейна помощ Билбо се озова горе. И какво мислите, че завари там? Един стар, тромав, тлъст и зъл паяк, който беше останал да пази пленниците, и тъкмо ги бодеше, за да разбере кой от тях е най-вкусен.
Той бе намислил да започне угощението, докато другите още не са се върнали, но господин Бегинс бързаше и преди паякът да разбере какво става, Жилото се заби в него и той се търкулна от клона мъртъв.
Следващата задача на Билбо беше да освободи другарите си. Но как да го стори? Ако прережеше дебелите нишки, на които бяха увисени горките джуджета, те щяха да тупнат от високо и да се ударят зле. Пълзейки бавно по клона (от което всички джуджета се залюляха и заклатушкаха като зрели плодове), Билбо стигна до първия вързоп.
— Фили или Кили — рече си той, зървайки крайчеца на една синя качулка да се подава от вързопа. — По-скоро е Фили — заключи хобитът, след като видя и щръкналия навън дълъг нос. Надвесвайки се над вързопа, той успя да пререже по-голяма част от яките лепкави нишки; оттам-нататък вече беше лесно — уплетеното в мрежата джудже ритна веднъж с крака, изпъна се и почти освободи тялото си от нея. Оказа се, че това наистина е Фили. Билбо едва се сдържа да не се разсмее, като го видя как размахва вдървените си крака и ръце и се олюлява на паяковите нишки, които все още го държаха здраво под мишниците.
Така или иначе, Фили се добра до клона и се зае да помага на Билбо, макар и да се чувствуваше много зле от паяковата отрова и от това, че бе висял една нощ и един ден така здраво пристегнат в мрежата, че само носът му се бе подавал навън. Едва успя да очисти очите и веждите си от противната тъкан, брадата си обаче не можа да очисти и се наложи да я отреже до половината.
И тъй, Билбо и Фили се заловиха да изтеглят едно по едно джуджетата и да ги освобождават. Повечето от тях се чувствуваха така зле като Фили, а някои дори и по-зле — почти се бяха задушили в мрежите без въздух (както виждате, дългите носове понякога са от полза), а бяха получили и по-голяма доза паякова отрова.
Лека-полека бяха освободени Кили, Бифур, Бофур, Дори и Нори. Горкичкият Бомбур бе толкова изнемощял — нали беше най-пълен, непрекъснато го бяха мушкали и пробождали, — че се отърколи от клона, тупна на земята (за щастие върху дебел слой листа) и там си остана. Пет от джуджетата обаче все още висяха на края на клона, когато паяците взеха да се връщат — по-разярени, и от преди.
Билбо веднага се придвижи към ствола на дървото, за да възпира онези, които вече пълзяха нагоре. Той бе свалил пръстена си, докато освобождаваше Фили, и бе забравил да го надене отново, затова сега отвратителните същества взеха да съскат заплашително:
— А, ето те и тебе най-после, отвратителна малка гадино! Сега ще те изядем и ще увисим кожата и костите ти на някое дърво. Охо! Той имал и жило! Нищо, така или иначе, пак ще те пипнем и тогава ще те оставим да висиш с главата надолу поне два дни.
Докато паяците заплашваха по този начин Билбо, освободените вече джуджета бързаха да избавят останалите пленници, като режеха с ножовете си омотаните около тях нишки. Скоро всички щяха да бъдат свободни, макар и да не се знаеше какво щеше да се случи тогава. Паяците ги бяха заловили съвсем лесно предната нощ, но ги бяха нападнали ненадейно в тъмнината. Сега, изглежда, щеше да се развихри жестока битка.