Изведнъж Билбо забеляза, че няколко паяка бяха наобиколили Бомбур, който все още лежеше на земята, бяха го омотали отново и се готвеха да го отмъкнат нанякъде. Хобитът нададе вик и размаха сабята си срещу тях. Те побързаха да отстъпят. Билбо се спусна по ствола и тупна тъкмо сред насъбралите се долу врагове. Те не бяха виждали такова жило като неговата малка сабя и я гледаха опулено. А как само се мяташе тя насам и натам и как проблясваше от удоволствие, като ги пронизваше! Половин дузина вече лежаха мъртви, когато останалите побягнаха и оставиха Бомбур и Билбо.
— Слизайте долу! Слизайте долу! — завика Билбо на джуджетата, които бяха още на клона. — Не стойте там, че ще ви впримчат отново в мрежите си! — Отдолу той бе видял паяците да се катерят по околните дървета и да пълзят по клоните, надвесени над главите на джуджетата.
Джуджетата побягнаха бързо от дървото — едни се спуснаха по ствола, други скочиха направо от клона долу, повечето от тях обаче бяха така изнемощели, че едва се държаха на краката си. Сега най-после и дванадесетимата доскорошни пленници се събраха. Братята Бифур и Бофур подкрепяха от двете страни горкичкия си братовчед Бомбур, а Билбо продължаваше да подскача насам и натам и да размахва Жилото. Стотици разярени паяци ги гледаха свирепо от всички страни. Положението изглеждаше безнадеждно.
Някои от джуджетата имаха ножове, други се бяха въоръжили с тояги, а всички бяха насъбрали и камъни. Билбо пък разчиташе на своята сабя. Не веднъж и дваж нашите герои отблъскваха настървените паяци и погубиха немалко от тях. Но това не можеше да продължава дълго. Билбо беше на края на силите си и само четири от джуджетата все още се държаха на краката си. Скоро обаче и те щяха да капнат като отмалели мушици. Паяците отново бяха започнали да плетат мрежите си от дърво на дърво, за да ги пленят.
Накрая, като не можа да измисли друг начин за спасение, Билбо се принуди да разкрие пред джуджетата тайната на пръстена си. Стори го неохотно, но нямаше избор.
— Аз ще изчезна — рече той — и, ако мога, ще подмамя паяците след себе си, а вие вкупом ще тръгнете в обратната посока. Струва ми се, че ей там наляво се намира мястото, където за последен път видяхме огньовете на елфите.
Трудно беше да ги накара да разберат намерението му, тъй като главите им бяха замаяни, а наоколо се носеха викове, свистене на тояги и тропот на камъни. След като видя обаче, че не може да се бави повече — паяците стесняваха обръча около жертвите си, той надяна пръстена и за най-голямо учудване на джуджетата в миг изчезна.
Скоро сред дърветата отдясно зазвуча отново песента за „дебелака“. Това страшно обърка паяците. Отначало те се стъписаха, но бързо се опомниха — обидната песен едва не ги накара да излязат от кожите си и някои от тях се втурнаха в посоката, откъдето идваше гласът. Тогава Балин, който най-добре от всички бе проумял плана на Билбо, поведе джуджетата в атака. Притиснати едно в друго, те изсипаха дъжд от камъни върху паяците отляво, нахвърлиха се върху тях и пробиха обръча. Виковете и пеенето зад гърба им внезапно секнаха.
С отчаяната надежда, че Билбо все пак може и да не е заловен, те продължиха пътя си. Не можеха да бързат обаче. Чувствуваха се така слаби и изтощени, че едва куцукаха, макар по петите да ги следваха множество паяци. От време на време трябваше да се обръщат и да се сражават със застигащите ги врагове, а някои от паяците вече бяха успели да се покатерят по дърветата и оттам спускаха дългите си лепкави нишки.
Положението отново изглеждаше отчайващо, когато Билбо се появи внезапно и нападна паяците отстрани.
— Вървете! Вървете! — извика той на другарите си. — Аз ще ги жиля!
И наистина ги зажили. Припкаше напред и назад, прорязваше паяковите нишки, сечеше тънките крака на паяците и пронизваше угоените им тела, щом се приближеха много. Паяците беснееха от яд, сипеха проклятия, но бяха смъртно изплашени от Жилото, което се беше появило отново, и не смееха много да го доближават. Въпреки всички закани и проклятия плячката бавно, но сигурно им се изплъзваше.
Най-сетне, тъкмо когато Билбо чувствуваше, че няма сили да вдигне ръка за нито един удар повече, паяците се отказаха от преследването и се върнаха разочаровани в мрачното си свърталище.
Тогава джуджетата забелязаха, че са стигнали до една горска поляна, където имаше следи от огньове на елфите. Не можеха да разберат дали това беше същата поляна, която бяха видели предишната нощ, но над тези места сякаш витаеха някакви магически сили, от които паяците се плашеха. Все пак, тук поне проникваше слаба светлина, клоните не бяха така гъсти и зловещи и бегълците се спряха да си отдъхнат.