В грамадна пещера, на няколко километра от източния край на Непрогледната гора по това време живееше най-великият цар на горските елфи. Пред огромните каменни порти на пещерата течеше Горската река, която извираше от Сивите планини, прекосяваше леса и се вливаше в Дългото езеро. Тази грамадна пещера, която от всички страни бе заобиколена от по-малки пещери, се спускаше надолу под земята и от нея тръгваха множество проходи и коридори. Тук обаче проникваха малко светлина и въздух и затова тя не изглеждаше така мрачна и зловеща, както обиталищата на злите духове. Впрочем, поданиците на царя живееха на открито в леса, където си строяха колибки по земята или сред гъстите клони. Любимите им дървета бяха буковете. За царя, пещерата беше едновременно и дворец, и хранилище на богатствата му, и крепост, в която поданиците му можеха да се укриват от враговете си. Но тя беше също и тъмница за пленниците му. Ето защо елфите домъкнаха Торин именно в пещерата. По пътя се държаха с него възгрубичко, но те по начало не обичаха джуджетата, а Торин взеха направо за враг. Някога, много отдавна, елфите бяха водили войни с някои от джуджетата, обвинявайки ги, че са им откраднали богатствата. Трябва обаче да кажем, че джуджетата даваха съвсем друго обяснение — те твърдяха, че само са си взели онова, което им се е полагало, защото горският цар се бил спазарил с тях да му изработят разни предмети от злато и сребро и после отказал да им заплати труда.
Най-голямата слабост на горския цар беше да трупа съкровища. Особено силно влечение имаше към среброто и бисерите. И макар хазната му да беше пълна, все жадуваше за още и още, защото искаше да се изравни по богатство с някогашните горски царе. Ала поданиците му не бяха много работливи — те нито прокопаваха мини, за да търсят благородни метали и скъпоценни камъни, нито пък се занимаваха с търговия или със земеделие. Всичко това беше известно на джуджетата, известно бе също, че родът на Торин нямаше нищо общо с някогашната разпра, за която ви споменах.
Ето защо, когато Торин се разбуди от дълбокия си сън и разбра как са се отнесли с него, много се ядоса и реши от устата му да не излезе нито дума за злато или скъпоценни камъни. Заведоха пленника при царя, а той го изгледа строго и взе да го обсипва с въпроси. Торин обаче повтаряше само едно — че е гладен.
— Защо ти и твоите хора на три пъти нападнахте моите поданици, докато се веселяха? — попита царят.
— Не сме ги нападали — отвърна Торин. — Искахме само да ги помолим за малко храна, защото бяхме гладни.
— Къде са приятелите ти сега и какво правят?
— Не зная, навярно гладуват някъде из гората.
— Какво правехте в гората?
— Търсехме нещо за ядене, защото бяхме много гладни.
— А какво всъщност ви доведе в гората? — попита царят ядосано.
При този въпрос, обаче, Торин стисна устни и не пожела да изрече ни дума повече.
— Щом е така, добре! — рече царят. — Отведете го и го дръжте затворен на сигурно място, докато сам не реши да каже истината, ако ще за това да чакаме и сто години.
Тогава елфите завързаха Торин с каиши, отведоха го в една от най-отдалечените пещери, която се затваряше със здрава дървена врата, и го заключиха вътре. Дадоха му храна и вода в изобилие (макар и храната да не беше особено хубава), защото горските елфи не приличат на злите духове. Те се отнасят снизходително дори и към най-опасните си врагове, когато ги заловят в плен. Единствените живи същества, към които нямат милост, са гигантските паяци.
И тъй, Торин остана да лежи в царската тъмница. След като се засити с хляб, месо и вода, той взе да се пита какво ли е станало със злочестите му другари. Ала скоро узна и тяхната съдба. Как стана това обаче, ще ви разкажа в следващата глава заедно с новото приключение на пътешествениците, в което Билбо пак се прояви.
9. БУРЕТАТА
В деня след битката с паяците, Билбо и джуджетата направиха последен отчаян опит да намерят начин да излязат от гората, преди да са умрели от глад и жажда. Те станаха и със сетни сили се помъкнаха в посоката, накъдето осем от тринадесетимата смятаха, че се намира пътеката. Но тъй и не разбраха дали са били прави.
Мрачният, както винаги, горски ден бавно започваше да преминава в непрогледна нощ, когато изведнъж светлинките на многобройни факли, прилични на стотици червени звездици, ги озариха отвсякъде. Миг след това горските елфи насочиха лъковете си към тях и им заповядаха да спрат.