Джуджетата хич и не помислиха да се съпротивяват. Дори и да не бяха в такова тежко състояние, че пленяването им всъщност да ги радваше, малките им ножове — единственото оръжие, с което разполагаха — щяха да бъдат напълно безполезни срещу стрелите на горските елфи, които улучваха и птиче око в тъмнината. Ето защо, измъчените приключенци спряха веднага, седнаха и зачакаха — всички с изключение на Билбо, който бързо надяна пръстена и отскочи настрани. Затова, когато елфите навързаха джуджетата на дълга върволица и ги преброиха, те нито вързаха, нито преброиха хобита.
Нито пък го усетиха или чуха, че припка подир светлинките на факлите им, докато водеха пленниците си през гората. Очите на джуджетата бяха завързани, но нямаше никакво значение, защото дори Билбо, който се взираше напрегнато в тъмнината, не виждаше накъде отиват, пък и нито той, нито някой от останалите знаеше откъде изобщо бяха тръгнали. Билбо с голямо усилие успяваше да следва факлите, защото елфите караха джуджетата едва ли не да тичат, макар че те, горките, бяха крайно изнемощели и безсилни. Царят бе заповядал пленниците да му бъдат доведени колкото е възможно по-бързо. Внезапно факлите спряха и Билбо успя да се изравни с тях тъкмо когато те започваха да прекосяват един мост, който водеше през реката право към портите на двореца. Тъмните води на реката течаха бързо и буйно. Срещу отвъдния край на моста зееше отворът на огромна пещера, вдълбана в един стръмен и покрит с дървета склон. Букаците се спускаха до самия бряг, тъй че коренищата им се миеха от водите на реката.
Елфите поведоха пленниците си по моста, но Билбо се поколеба дали да ги последва. Никак не му се харесваше зейналата паст на пещерата. Но като поразмисли, реши, че не бива да оставя другарите си и тъкмо успя да застигне последните елфи пазачи, когато грамадните порти се затвориха зад тях.
Пещерата се осветляваше от червеното зарево на факлите и елфите пазачи подеха песен, когато закрачиха по лъкатушещите и пресичащи се проходи, които кънтяха от стъпките им. Тези проходи, обаче, се различаваха от проходите в свърталищата на злите духове — бяха по-тесни, не слизаха толкова дълбоко под земята и не бяха така задушни.
В просторна зала с колони, изсечени от самата скала, върху един пън седеше Царя на елфите. На главата си имаше венец от червени листа — тъй като есента вече беше настъпила, но пролетно време обикновено носеше венец от горски цветя. В ръката си държеше жезъл, издялан от дъбово дърво.
Елфите пазачи изправиха пленниците пред царя и той, макар че ги изгледа недружелюбно, нареди да ги развържат, за да не се измъчват повече.
— Освен това, тук съвсем не е нужно да стоят вързани — добави той. — За онези, които веднъж са влезли през вълшебните ми порти, няма излизане.
Дълго и подробно разпитва царят джуджетата — какво точно са правели, къде са отивали и откъде са идвали, — но и от тях не научи повече, отколкото от Торин. Пленниците го гледаха враждебно и ядовито и дори не се опитваха да се държат почтително.
— Какво сме сторили, о, царю? — извика с огорчение Балин, най-възрастният от всички. — Нима е престъпление да се загубиш в гората, да умираш от глад и жажда и паяците да те заловят в мрежите си? Или паяците са ти толкова любими животинки, че те разгневихме, загдето ги погубихме?
Този въпрос, разбира се, разсърди царя още повече и той отговори:
— Престъпление е това, че сте се скитали из моите владения без позволение. Нима не знаехте, че се намирате в моето царство и че тъпчете пътищата, които моите поданици са направили? Нима на три пъти не обезпокоихте и не разпъдихте елфите от гората, а с крясъците си и с врявата не ядосахте паяците? След цялата бъркотия, която предизвикахте, аз имам правото да знам какво търсите тука. И ако не пожелаете да ми кажете още сега, ще ви държа затворени в тъмница, докато не се вразумите!
И тогава той заповяда джуджетата да бъдат затворени в отделни килии, да им се даде храна и вода, но да не им се разрешава да минават прага на тъмниците си, докато поне едно от тях не се съгласи да му разкаже всичко онова, което той би искал да знае. Той обаче не им каза, че и Торин е негов пленник. Това откритие бе направено от Билбо.
Клетият господин Бегинс — колко тягостно му беше да живее тъй дълго сам-самичък в такова място! Все трябваше да се крие, не смееше нито за миг да свали пръстена, боеше се дори и да заспи, скрит в някое тъмно и усамотено ъгълче. За да върши все пак нещо, той взе да обикаля из двореца на горския цар. Вратите се отваряха и затваряха по магически начин, но той се научи бързо да се промъква през тях. Понякога цели групи от горски елфи начело с царя излизаха на лов в гората или по някаква друга работа из земите на изток. Тогава Билбо, ако се окажеше достатъчно пъргав, успяваше да се стрелне подире им. Това обаче беше много опасно. На няколко пъти едва не остана приклещен между двете крила, когато те се притваряха след последния елф. Не смееше и да се движи сред елфите заради сянката си (колкото и прозрачна и неясна да беше тя) или от страх някой да не се блъсне в него и по този начин да го открие. А когато излезеше навън (което не се случваше често), не извличаше голяма полза от това. Той не искаше да изостави джуджетата, а всъщност и не знаеше къде да се дене без тях. Не успяваше да следва елфите по време на техния лов, не откриваше и пътя за излизане от гората, така че оставаше да се скита, нещастен и ужасен, че ще се изгуби, докато не му се представеше случай да се върне обратно. Освен това навън гладуваше, защото не беше ловец, а вътре в пещерите все пак смогваше да се нахрани, като открадваше по нещичко — било от килер за припаси, било от трапеза, когато нямаше никой наоколо.