„Аз съм като крадец, който не може да се измъкне и е обречен всеки ден да продължава да обира една и съща къща — мислеше си хобитът. — Това е най-тягостната и най-скучна част от моето жалко, отвратително, омразно приключение! Ох, защо не съм си в моята дупка край огнището и запалената лампа!“
Искаше му се по някакъв начин да изпрати вест до вълшебника и да го помоли за помощ, но това разбира се, беше невъзможно. След като мина доста време, Билбо разбра, че е излишно да чака подкрепа отнякъде и че трябва самичък да се залови със спасяването на джуджетата.
Накрая, след две или три седмици, прекарани в криене, дебнене и следене на пазачите, хобитът успя да открие къде са затворени другарите му. Дванадесетте килии се намираха на различни места в двореца, но скоро Билбо вече отлично знаеше пътя до всяка една. Каква беше изненадата му обаче, когато един ден, подслушвайки разговора на неколцина пазачи, научи, че в някаква особено тъмна и дълбока килия имало затворено и друго джудже. Той, разбира се, веднага се сети, че става въпрос за Торин. Скоро откри, че не се е излъгал, и след като преодоля много затруднения и пречки, успя да се добере до тъмницата, когато наоколо нямаше никой, и да размени няколко думи с предводителя на джуджетата.
Торин беше толкова отпаднал духом от сполетелите го беди, че вече не изпитваше дори и гняв, и тъкмо си мислеше дали да не разкаже на царя всичко за откраднатите съкровища и за приключението, когато дочу тъпичкият глас на Билбо да достига до него през ключалката. Не можеше просто да повярва на ушите си, но бързо разбра, че не се лъже, приближи се до вратата и дълго разговаря шепнешком с хобита.
Сетне Билбо трябваше да отнесе тайно поръката на Торин до всяко едно от джуджетата. Той им съобщи, че Торин, техният водач, също е затворен наблизо и че им заръчва да не разкриват нищо на горския цар, поне дотогава, докато той, Торин, не им прати вест за това.
След като чу как Билбо спасил другарите му от паяците, Торин отново се окуражи и реши да не заплаща свободата си, като обещава на царя дял от съкровищата, докато не се изчерпи всяка надежда за спасение по някакъв друг начин — всъщност, докато се разбере дали съобразителният господин Невидимко Бегинс (за когото Торин вече имаше доста високо мнение) няма да измисли някой хитър план.
Джуджетата до едно одобриха решението на Торин. Всички знаеха много добре, че техният собствен дял от съкровището, което вече смятаха за свое, въпреки че се намираха в това окаяно положение и още не бяха победили дракона, значително ще намалее, ако горският цар вземе участие в подялбата, и бяха напълно уверени, че Билбо и този път ще ги спаси. Както виждате, ставаше точно така, както Гандалф бе предсказал. Може би това беше и една от причините да си отиде и да ги остави сами.
Билбо обаче не беше тъй уверен в себе си. Плашеше го това, че всички възлагаха надеждите си единствено на него и безкрайно му се искаше вълшебникът да се появи по някакъв начин при тях. Желанието му, разбира се, беше неосъществимо — между тях и Гандалф се простираше огромна и страшна Непрогледна гора. Затова Билбо седеше и мислеше напрегнато, тъй напрегнато, че главата му просто се пръскаше, но нищо полезно не можеше да измисли. Един вълшебен пръстен вършеше много работа, но не беше възможно да се подели между четиринадесетима. Накрая, разбира се — както навярно се досещате, — той пак успя да освободи приятелите си и вие сега ще разберете как стана това.
Един ден, както се скиташе из двореца, Билбо откри нещо много интересно — големите порти не бяха единственият вход към пещерата. Под най-ниско разположената част на двореца течеше река, която се вливаше в Горската река малко по на изток, отвъд стръмния склон, където се намираше главния отвор. При изхода на подземната река имаше нещо като шлюз. Точно там скалистият свод слизаше съвсем ниско над повърхността на водата и от него се спускаше подвижна вертикална решетка, която преграждаше достъпа към вътрешността.