И Билбо продължи да обхожда врата след врата, докато свитата му нарастна на дванадесетима, но — дали поради тъмнината или поради дългото престояване в килиите — джуджетата се движеха крайно тромаво и бавно. Сърцето на хобита се разтупкваше всеки път, щом някой от тях се блъснеше в друг или пък измърмореше или прошепнеше нещо в мрака. „Проклета да е тази тяхна врява!“ — рече си той. Но всичко мина добре и те не срещнаха нито един пазач. Всъщност, тази вечер имаше голямо есенно празненство в гората и почти всички поданици на царя бяха отишли да се веселят.
Най-после, след дълго лутане Билбо и джуджетата се добраха до килията на Торин, която се намираше доста надълбоко, но за щастие пък бе близо до избите.
— Честна дума! — рече Торин, когато Билбо му прошепна да излезе и да се присъедини към другарите си. — Гандалф, както винаги, се оказа прав! Виждам, че когато се наложи, ти ставаш отличен разбойник. Каквото и да се случи оттук нататък, ние винаги ще бъдем на твоите услуги. А сега какво ще предложиш?
Билбо прецени, че е настъпил моментът да разкрие, доколкото може, плана си, но никак не беше сигурен дали джуджетата ще го възприемат. И опасенията му наистина се оправдаха. Доскорошните затворници започнаха да роптаят гласно въпреки голямата опасност, която все още ги заплашваше.
— Та ние целите ще се израним и ще се раздробим на парчета, а нищо чудно и да се удавим! — взеха да нареждат недоволно те. — Смятахме, че си измислил нещо по-разумно, щом си успял да се добереш до ключовете. Планът ти е направо безумен!
— Добре тогава! — рече Билбо разочарован, но и доста ядосан. — Върнете се обратно в приятните си килии, аз ще ви заключа отново, а вие се разположете удобно в тях и измислете по-добър план. Не ми се вярва обаче да успея да пипна втори път ключовете, дори и да имам желание да го сторя.
Думите му стреснаха джуджетата и те се смълчаха. В края на краищата не им оставаше друго, освен да се примирят с плана на Билбо, защото нито знаеха откъде другаде да минат, за да излязат от пещерата, нито пък можеха да се промъкнат през вратите, които се затваряха магически. Беше безсмислено и да се лутат и недоволствуват из коридорите, докато най-накрая ги заловят. Ето защо, те последваха хобита надолу към избите. Пътем минаха покрай една врата, през която се виждаше как виночерпецът и главният пазач продължаваха сладко да хъркат с усмивки на лицата. Силното вино ги бе упоило дълбоко и те явно сънуваха приятни сънища. На следващия ден главният пазач едва ли щеше да има същото весело изражение на лицето, макар че добросърдечният Билбо на минаване се вмъкна в малката изба и остави обратно ключовете на колана му.
— Това ще намали донякъде вината му и няма чак толкова да си изпати — рече си господин Бегинс. — Той, горкичкият, никак не е лош и се държеше доста дружелюбно със затворниците. Ама как само ще се изумят всички! Ще си помислят, че сме направили някаква страшна магия, за да минем през затворените врати, и така сме изчезнали. Но време е вече наистина да изчезваме. И трябва да побързаме, ако искаме да успеем.
Балин бе определен да остане да наблюдава виночерпеца и главния пазач и да даде знак, ако те се размърдат. Останалите влязоха в съседната изба, където бяха отворите към подземната река. Време за губене нямаше. Билбо знаеше, че е наредено на няколко елфи да слезнат в избите, за да помогнат на виночерпеца да изхвърли буретата през отвора в реката, а те сигурно щяха да дойдат много скоро. Буретата вече бяха наредени в средата на избата и само чакаха да поемат пътя си. Онези от тях, които бяха от вино, не вършеха работа, защото трудно можеха да се отворят, без да се вдигне шум, и също така трудно можеха да се затворят. Имаше обаче няколко, в които бяха докарвали ябълки, масло и разни други неща.
Билбо бързо подбра тринадесет от тях, достатъчно големи, за да поберат по едно джудже. Впрочем, някои бяха дори твърде големи и като се вмъкваха в тях, джуджетата с тревога си представяха как щяха да се тръскат и блъскат вътре. Билбо, обаче намери отнякъде слама и на бърза ръка попълни празнините, така че да им бъде по-удобно. Най-сетне дванадесет от джуджетата бяха настанени. Торин създаде най-големи затруднения — въртеше се и се преобръщаше в бурето си и неспирно, ръмжеше като някакво голямо куче, попаднало в малка колиба. А Балин, който остана последен, вдигна голяма врява, че неговото буре нямало пролуки за въздух, и каза, че се задушава, преди още да бе сложен похлупакът. Накрая, като остана сам, Билбо отново прегледа всички бурета, запуши страничните отвори и провери дали похлупаците са здраво закрепени. Той припкаше наоколо и довършваше работата си, като се надяваше планът му по някакво чудо да излезе сполучлив.