На наблюдателния пост на брега стояха елфи. Те бързо изтикаха с пръти всички бурета към плитчините, преброиха ги, навързаха ги едно за друго и ги оставиха там да нощуват. Горките джуджета! Положението на Билбо, обаче, не беше тъй тежко. Той се спусна от бурето си във водата, прегази до брега и се промъкна до една група колибки, които се издигаха наблизо. Когато му се отдаваше възможност, той вече не се двоумеше да посегне към чуждата вечеря, без да е поканен. В двореца на горския цар твърде дълго се бе прехранвал по този начин и добре знаеше какво значи да си истински гладен, а не просто да изпитваш любопитство към лакомствата на един добре натъпкан килер. През дърветата Билбо съзря огън, който гореше недалеч, и страшно му се прииска да се постопли на него, защото, от изпокъсаните му дрехи се стичаше вода и той, горкият, цял трепереше от студ.
Излишно е да ви разказвам подробно за всичките му премеждия през тази нощ — пътуването ни на изток е към своя край, наближаваме последното и най-голямото приключение и затова ще бъде по-добре да побързаме. С помощта на вълшебния пръстен, разбира се, отначало Билбо се справяше добре, накрая обаче го издадоха мокрите отпечатъци от краката му и водната диря, която оставяше след себе си, където и да отидеше или седнеше. На всичко отгоре го хвана и хрема и колкото и да се мъчеше да се укрие, шумът от сподавените му кихавици го издаваше веднага. Скоро в крайречното селище настъпи голяма суматоха; Билбо обаче успя да избяга в гората, като отнесе със себе си един хляб, един кожен мех с вино и парче баница, които, както се досещате, съвсем ме бяха определени за него. Той прекара остатъка от нощта далеч от огъня, зъзнещ от студ в мокрите си дрехи. Благодарение на виното обаче, малко се постопли и дори можа да подремне върху куп сухи листа, макар че есента вече беше напреднала и въздухът беше хладен.
Събуди го една особено звучна кихавица. Сивото утро вече беше настъпило и откъм реката се носеше весела врява. Елфите връзваха буретата на сал и салджиите скоро щяха да го насочат надолу по реката към Езерния град. Билбо кихна отново. От дрехите му вече не се стичаше вода, но той целият се бе вкочанил. Краката му бяха направо сковани от студ, но той се втурна с всички сили към реката и в общата блъсканица успя тъкмо навреме да се метне върху буретата, без никой да го забележи. За щастие, слънцето още не беше изгряло, така че нямаше опасност да го открият по сянката му, а и кихавиците му секнаха.
Елфите, нагазили в плитката вода, потопиха прътите и затласкаха с все сили сала. Завързаните бурета заскърцаха и заскрибуцаха.
— Ама че тежък товар! — измърмори недоволно някой. — И вижте само колко надълбоко потъват! Сигурен съм, че не всички са празни. Ако бяха пристигнали през деня, можехме да надзърнем вътре.
— Няма време! — викна салджията. — Хайде, бутайте!
Най-сетне салът потегли. Отначало мина бавно покрай скалния пристан, където също стояха елфи и с дълги пръти го предпазваха да не се удари, после течението го поде и той бързо се понесе към езерото.
Наистина, джуджетата се бяха измъкнали от тъмниците на царя и от гората, но дали бяха живи или мъртви, остава да разберем в следващата глава.
10. СЪРДЕЧНО ПОСРЕЩАНЕ
Денят настъпи, ясен и топъл. Скоро реката зави наляво, покрай едно стръмно възвишение. В подножието му, под една висока скала, се образуваше дълбок вир, където водата се плискаше и клокочеше. После скалата остана назад. Бреговете се снишиха. Дърветата изчезнаха. Пред погледа на Билбо се разкри небивала гледка.
Водите на реката се разливаха нашироко по равните земи наоколо, като се разделяха на стотици лъкатушещи ручейчета или пък се вливаха в блата и езерца, осеяни с островчета. През средата обаче продължаваше да си тече, буен и пенлив, голям поток. А някъде в далечината, скрила върха си в разпокъсан облак, се възправяше Планината. Близките възвишения на североизток и равнините, които ги свързваха с нея, не се виждаха обаче. Тя се издигаше самотна, обърнала лик към блатата и гората — Опустошената планина! Билбо бе дошъл отдалеч, бе минал през много премеждия, за да стигне до нея, но сега видът й никак не му се хареса.
Докато слушаше откъслечните разговори на салджиите и се мъчеше да ги свърже в едно цяло, той разбра, че е имал голям късмет, загдето я вижда изобщо, дори и от това разстояние. Колкото и мъчително да бе затворничеството му в двореца, колкото и тежко да бе и сегашното му положение (да не говорим пък за джуджетата, които се намираха под него), той все пак имаше по-голям късмет, отколкото можеше да предполага. Разговорът се въртеше все около търговията, която се водела по водните пътища, и около нарасналото движение по реката, тъй като пътищата от изток към Непрогледната гора или се били заличили, или пък по някакви причини вече не се използували. Ставаше дума също и за споровете между езерните хора и горските елфи около поддържането на Горската река и бреговете й.