— Кой си ти и какво желаеш? — извикаха стражите, като скочиха на крака и посегнаха към оръжието си.
— Аз съм Торин, син на Трейн и внук на Трор, царя на Планината! — отвърна джуджето тържествено, както и изглеждаше, въпреки изпокъсаните си дрехи и измърсената си качулка. Златната верижка на врата му блестеше, а също и златната катарама на колана му. От очите му се излъчваха гордост и достойнство. — Аз се завърнах. И желая да се срещна със старейшината на града.
Думите му предизвикаха силно вълнение. Някои от по-наивните стражи изтичаха навън от къщичката, сякаш очакваха да видят как Планината изведнъж ще стане златна в нощта и водите на езерото ще затекат жълти начаса. Началникът на стражата, обаче пристъпи напред.
— А тези кои са? — попита той, като посочи Фили, Кили и Билбо.
— Синовете на дъщерята на моя баща — отвърна Торин. — Наричат се Фили и Кили и са от рода Дурин. А това е господин Бегинс, който тръгна с нас от запад.
— Ако идвате с мир, предайте оръжието си!
— Нямаме оръжие — отвърна Торин. И това беше вярно — горските елфи им бяха взели ножовете, а също и големия меч „Оркрист“. Сабята на Билбо, както винаги, си стоеше скрита под дрехата му, но той премълча за нея. — Ние най-после се връщаме в бащиния си край, както се пее в старите песни и не се нуждаем от оръжие, нито пък бихме могли да се борим срещу такова множество. А сега ни заведи при вашия старейшина!
— Той е на угощение — отвърна началникът на стражата.
— Толкова по-добре — намеси се Фили, който започваше да губи търпение от тези излишни обяснения. — Ние сме изтощени и премалели от глад след дългия път, а на брега сме оставили болните си другари. Така че побързай и не ни губи повече времето с приказки, ако искаш господарят ти да не те смъмри!
— Добре, следвайте ме тогава — рече началникът на стражата и под охраната на шестима други стражи поведе неочакваните посетители по моста, през портите и оттам към пазарището на града.
Пазарището представляваше едно кръгло и спокойно водно пространство, оградено от построени върху високи колове големи къщи и от дървени кейове, от които се спускаха стълби към езерото. От една просторна, силно осветена зала долиташе шум от множество гласове. Новодошлите влязоха през вратите и със замижали от светлината очи погледнаха към дългите маси с пируващи.
— Аз съм Торин, син на Трейн и внук на Трор, Царя на Планината! Аз се връщам! — извика Торин високо още от прага, преди началникът на стражата да бе имал възможност да каже нещо.
Всички скочиха на крака. Старейшината на града също се надигна от големия си стол. Но никой не бе така силно изненадан, както елфите салджии, които седяха в дъното на залата. Те се втурнаха към масата на старейшината и завикаха:
— Това са избягалите затворници на нашия цар, някакви джуджета скитници, които не можаха да обяснят какво са търсили из гората и само дебнеха и безпокояха пируващите елфи!
— Вярно ли е това? — попита старейшината. Всъщност той бе много по-склонен да повярва на думите на салджиите, отколкото на твърдението на Торин, че се завръщал Царя на Планината, ако изобщо той бе съществувал някога.
— Вярно е, че докато пътувахме към нашите земи, бяхме заловени и без всякакво основание хвърлени в тъмница — отвърна Торин. — Но никакви ключалки и решетки не могат да попречат на завръщането ни, както се казва в старите песни. Пък и този град не се намира в царството на горските елфи. Аз разговарям със старейшината на града на Езерните хора, а не със салджиите на Горския цар.
Тогава старейшината се разколеба и взе да гледа ту елфите, ту Торин. Горският цар се ползуваше с уважение из тия места и старейшината не желаеше да враждува с него, нито пък вярваше много на стари песни; той имаше повече склонност към търговия и пътни данъци, към стоки и злато — затова именно го бяха избрали за ръководител на града. Останалите обаче, бяха на друго мнение и въпросът бързо се реши без него. От прага на залата новината бе плъзнала като огън из целия град. Насъбралите се хора разговаряха въодушевено. По кейовете затопуркаха забързано множество крака. Някои запяха песента за завръщането на Царя на планината; това, че се завръщаше внукът на Трор, а не самият Трор не ги смущаваше ни най-малко. По едно време песента бе подета от всички и звуците й се понесоха гръмко над езерната шир.