Това не е цялата песен, всъщност тя беше много по-дълга и се съпровождаше непрестанно от радостни възгласи и от звуците на арфи и цигулки. Дори и най-старите жители на града не помнеха някога да е имало такова вълнение. Горските елфи бяха много изненадани и дори малко се поуплашиха. Те не знаеха, разбира се, как бе избягал Торин от тъмницата и започнаха да си мислят, че техният цар бе направил сериозна грешка. На старейшината пък не му оставаше друго, освен да се присъедини към общата глъчка и поне за момента да се престори, че е повярвал на думите на Торин. Ето защо той му отстъпи големия си стол, а Фили и Кили настани на почетно място край него. Дори и Билбо сложиха да седне на господарската маса; в суматохата никой не го попита какво общо има той с другите, след като в песните не се споменаваше и най-бегло за него.
Скоро, след възторжени приветствия в града бяха доведени и останалите джуджета. Подслониха ги, нахраниха ги, излекуваха раните им и ги обградиха с най-голямо внимание и грижи. Отстъпиха им една голяма къща, оставиха им на разположение лодки с гребци, а пред къщата по цял ден се пееха песни и се разнасяха възгласи, щом някое от джуджетата покажеше дори само носа си навън.
Някои от песните бяха стари, но някои бяха съвсем нови и в тях се говореше с увереност за внезапната смърт на дракона и за товари от скъпи дарове, изпратени надолу по реката към Езерния град. Новите песни се пееха главно по съвета на старейшината и не се харесваха особено на джуджетата, но те не изразяваха открито неодобрението си, защото междувременно ги задоволяваха с всичко. Те бързо се поохраниха и възвърнаха силите си и след седмица вече пристъпваха напето, облечени в хубави дрехи в съответните цветове и със сресани и подкастрени бради. Торин имаше такъв важен вид, сякаш си бе възвърнал вече царството, а Смог лежеше накълцан на малки парченца.
Благосклонността на джуджетата към малкия Билбо растеше с всеки изминал ден. Те не му отправяха вече обвинения и упреци. Вдигаха наздравици в негова чест, потупваха го по гърба и го обсипваха с внимание й грижи. Това беше добре, защото разсейваше донякъде мрачното му настроение. Той не беше забравил зловещия вид на Планината, не го напускаше и мисълта за дракона, а на всичко отгоре беше и силно настинал. Цели три дни киха и кашля и лежа на легло, а след като се пооправи малко и взе да ходи на угощенията, можеше да изрече само:
„… годаря ви ного!“
Междувременно, елфите салджии се завърнаха с товарите си по Горската река и в царския дворец настъпи голямо вълнение. Какво е станало с главния пазач и с виночерпеца, не знам. Докато джуджетата гостуваха в Езерния град обаче, не се спомена нищо нито за ключове, нито за бурета, а Билбо избягваше да се прави на невидим. В двореца се изказваха най-различни предположения, по-малко или повече достоверни, но внезапната поява на господин Бегинс така си остана необяснима. Във всеки случай, сега вече царят знаеше целта на пътешествието на джуджетата или поне си мислеше, че я знае, и си рече:
— Добре, добре! Ще видим! Никакво съкровище няма да мине през Непрогледната гора, без аз да си кажа думата по този въпрос. Но, струва ми се, начинанието им ще свърши зле. И така им се пада!
Царят не вярваше, че джуджетата могат да се борят и да убиват дракони като Смог, съмняваше се също, че биха могли чрез кражба или нещо подобно да се доберат до съкровището, а това показва, че той беше мъдър елф, по-мъдър от жителите на града, макар че всъщност нямаше да излезе прав, както ще видим накрая. Той изпрати свои разузнавачи по бреговете на езерото и на север към Планината — докъдето смееха да се приближат — и зачака.