Като изминаха две седмици, Торин взе да мисли за тръгване. Докато все още траеше въодушевлението на града, пътешествениците можеха да получат голяма помощ, а забавеха ли се много, отношението към тях можеше и да се поохлади. Ето защо, Торин каза на старейшината и на неговите съветници, че скоро той и другарите му ще трябва да потеглят към Планината.
Това изненада и малко поуплаши старейшината и той взе да се пита дали в края на краищата Торин действително не бе потомък на някогашните царе. Изобщо не беше допускал, че джуджетата ще се осмелят да тръгнат към Планината и към Смог, защото все ги бе смятал за някакви измамници, които рано или късно ще бъдат разкрити и прогонени. Той обаче, се беше лъгал. Торин действително беше внук на царя на Планината, пък и никога не можеше да се знае на какво би се решило едно джудже, за да си отмъсти и да си възвърне отнетото.
Всъщност, старейшината никак не съжаляваше, че гостите искат да си тръгнат. Издръжката им му струваше твърде скъпо, а и с тяхното идване в града бе започнал един дълъг празник и никой не работеше. „Нека отидат да обезпокоят Смог, пък ще видим той как ще ги посрещне!“ — помисли си старейшината, а гласно рече.
— Разбира се, о, Торин, син на Трейн и внук на Трор! Ти трябва да си потърсиш онова, което ти принадлежи. Настъпил е уреченият час. Ще ти помогнем с каквото можем и ще се надяваме да ни се отблагодариш, когато си възвърнеш царството.
И тъй, един ден, когато есента бе вече доста напреднала и студеният вятър ронеше бързо последните листа, три големи лодки, натоварени с гребци, джуджетата, господин Бегинс и голямо количество храна потеглиха от Езерния град. По околни пътеки бяха изпратени товарни коне и кончета за езда, които трябваше да чакат пътешествениците на едно определено място, където те щяха да слязат от лодките. Старейшината и неговите съветници пожелаха на гостите си добър път от стъпалата на градската община, които достигаха до самото езеро. Жителите на града пееха песни от кейовете и прозорците. Белите гребла се потопиха с плясък и лодките с пътешествениците се отправиха на север, нагоре по езерото — за последния етап от тяхното дълго пътешествие. Единствен Билбо се чувствуваше крайно нерадостен.
11. НА ПРАГА
След два дни, те стигнаха края на Дългото езеро и преминаха в Течащата река. Сега вече всички виждаха Опустошената планина, възправена, мрачна и висока, пред тях. Реката течеше буйно и лодките напредваха бавно. Накрая на третия ден, няколко километра нагоре по реката, те свиха към левия й, или по-точно към западния й бряг и слязоха от лодките. Тук вече ги чакаха конете, натоварени с храна и другите необходими неща, а съшо и кончетата, които щяха да яздят. Пътешествениците натовариха кончетата, доколкото можаха, а останалото прибраха под една шатра. Никой от жителите на града, дошли да придружат конете, не пожела обаче да остане с тях тъй близо до подножието на Планината дори само за една нощ.
— Нека първо се сбъднат песните — рекоха те.
В тези пусти места, беше по-лесно да се повярва в дракона, отколкото на думите на Торин. Впрочем, запасите им не се нуждаеха от охрана, защото цялата земя наоколо беше безлюдна.
И тъй, придружителите им ги оставиха и бързо се спуснаха — едни надолу по реката, други по пътеките към вътрешността, макар че се свечеряваше вече. В студената нощ, джуджетата се почувствуваха много самотни и настроението им рязко спадна. На следния ден потеглиха отново. Балин и Билбо яздеха последни, като всеки от тях край себе си водеше за юздата по едно натоварено конче. Другите вървяха по-напред; движеха се бавно и внимателно избираха откъде да минат, защото пътеки изобщо нямаше. Насочиха се на север, косо от Течащата река и все повече се доближаваха до едно голямо разклонение на Планината, което се простираше на юг към тях.
Пътуването беше мъчително, всички мълчаха и само се оглеждаха плахо, не се чуваха нито смях, нито песен, нито звуци на арфа. Самоувереността и надеждите, събудени в сърцата им от старите песни, пети край езерото, сега угаснаха и тяхното място се зае от мрачно униние. Всички знаеха много добре, че пътуването наближаваше своя край и че този край можеше да бъде ужасен. Местността около тях стана съвсем пуста и безцветна, макар че, както твърдеше Торин, някога е била китна и зелена. Трева почти нямаше, скоро вече не се виждаха нито храсти, нито дървета, само изпочупени и обгорели останки стърчаха тук и там, за да напомнят за онова, което е изчезнало. Бяха стигнали вече до опустошените от дракона местности — и то тъкмо към края на годината.