— Нали казахте, че стоенето на прага и мисленето било моя работа; затова, както виждате, седя и мисля. — Кой знае обаче дали той наистина мислеше за работата си, или пък за онова, което лежеше някъде отвъд, в синкавата далечина, за спокойната западна земя, за Хълма и за удобната хобитова дупка под него.
Точно в средата на затревения под на нишата имаше един голям сив камък и Билбо от време на време спираше мрачния си поглед на него или пък започваше да следи множеството грамадни охлюви, на които малката ниша с прохладни стени явно много се харесваше и те бавно пълзяха насам-натам, оставяйки лепкава диря след себе си.
— Утре започва последната седмица от есента — рече Тория един ден.
— А след есента настъпва зимата — забеляза Бифур.
— След това пък, започва следващата година — добави Дуалин — и докато тук се случи нещо, брадите ни ще станат толкова дълги, че ще стигнат до скалата долу. Какво всъщност прави нашият разбойник? След като има вълшебен пръстен и е вече толкова опитен, струва ми се, че би могъл да влезе през Главната порта и да поразучи как стоят нещата!
Билбо чу този разговор, защото джуджетата се намираха на скалите, тъкмо над нишата, където той седеше.
„Охо! — помисли си хобитът. — Ето какво започват да си мислят те! Откакто ни е напуснал вълшебникът, все аз, горкият, трябва да ги измъквам от затрудненията. Какво ли ще ме накарат да правя сега? Трябваше да предположа, че най-накрая ще ми се случи нещо ужасно. Едва ли ще видя отново злочестата долина Дейл, щом веднъж мина през димящата порта!“
През нощта, Билбо се чувствуваше много отчаян и почти не спа. На следващия ден джуджетата се пръснаха в различни посоки — едни слязоха долу да пояздят кончетата, за да ги поразтъпчат, други се залутаха пак по склона. Билбо през целия ден седя в затревената ниша, като ту гледаше сивия камък, ту се взираше на запад през отвора. Изпитваше странното чувство, че чака нещо.
„Може би вълшебникът внезапно ще се завърне днес при нас“ — мислеше си той.
Вдигнеше ли глава, хобитът виждаше Непрогледната гора в далечината. Когато слънцето се обърна на запад, жълтеникаво сияние озари листния й покрив, сякаш неокапалите още белезникави листа се бяха подпалили. Скоро оранжевият диск на слънцето започна да се спуска надолу. Билбо стана, отиде до отвора и оттам видя тънкия сърп на новата луна да се издига над ръба на земята.
Точно в този миг той чу някакво остро почукване зад гърба си. Върху сивия камък сред тревата беше кацнал един огромен дрозд с кремаво коремче, изпъстрено с черни петънца. Той държеше в човката си един охлюв и чукаше с него по камъка:
Трак! Трак!
Това потракване изведнъж подсети Билбо за нещо. Той забрави всяка опасност, изскочи на площадката и взе да вика джуджетата и да им маха с ръка. Онези от тях, които бяха наблизо, се втурнаха бързо през скалите към него, чудейки се какво ли се е случило; другите, които бяха долу, завикаха да ги изтеглят с въжета (без Бомбур, разбира се, който беше заспал).
Билбо набързо им обясни за какво стада дума и всички се смълчаха очаквателно. Хобитът бе застанал край сивия камък, а джуджетата поклащаха до него брадите си и се взираха напрегнато през отвора. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско и възродилата се надежда взе отново да гасне. Сетне слънцето навлезе в един червен облак и изчезна. Джуджетата простенаха. Билбо обаче продължаваше да стои, без да помръдне. Лунният сърп се бе издигнал на хоризонта. Вечерта настъпваше. И изведнъж, когато всички вече напълно бяха загубили надежда, един виолетов слънчев лъч се промъкна през малка пролука в облака, проникна през отвора на нишата и огря гладката скална стена. Старият дрозд, който бе кацнал нависоко и с наклонена настрани глава бе наблюдавал сцената, внезапно издаде някакъв тревожен вик. Чу се силно изтракване. Едно късче скала се отрони от стената и падна. И неочаквано на три стъпки от земята се отвори дупка.
Изплашени да не пропуснат момента, джуджетата бързо се впуснаха към скалата и я забутаха — но напразно.
— Ключът! Ключът! — извика Билбо. — Къде е Торин?
Торин бързо излезе напред.
— Ключът! — пак извика Билбо. — Ключът, който получи заедно с картата! Опитай се да го използуваш, докато има още време!
Тогава, Торин изпъна рамене, свали ключа от верижката на врата си, пъхна го в дупката и го завъртя. Щрак! Слънчевият лъч угасна, слънцето залезе и мракът взе да се разстила по небето.