Сега всички започнаха да бутат задружно и част от скалната стена бавно се помести. Появиха се дълги прави процепи и се очерта една врата — пет стъпки висока и три широка, която безшумно се открехна навътре. От зейналия отвор, който водеше някъде надолу в планинския склон, навън сякащ избликна гъст мрак и се спусна като черна пелена пред очите на изненаданите джуджета.
12. СРЕЩА С ДРАКОНА
Дълго време, джуджетата стояха в тъмното пред вратата и премисляха случилото се, докато най-сетне Торин каза:
— Ето че дойде моментът нашият уважаван господин Бегинс, който през дългото ни пътуване доказа, че е добър другар и че е далеч по-смел и съобразителен, отколкото подобава на дребния му ръст и който — ако мога така да се изразя — е роден под необикновено щастлива звезда, та казвам: сега е моментът той, да извърши услугата, заради която го включихме в нашето съдружие и да заслужи обещаното му възнаграждение…
Вие вече знаете, как обича да се изразява Торин при важни събития и затова няма да ви предавам по-нататък думите му, макар че той говори още много дълго. Събитието наистина беше важно и Билбо започваше да става нетърпелив. Той вече познаваше много добре Торин и се досещаше каква цел преследват думите му.
— Ако смяташ, че е мое задължение да вляза пръв в тайния коридор, о Торин, син на Трейн и внук на Трор, нека брадата ти да става все по-дълга и по-дълга — рече малко ядовито Билбо, — то кажи го веднага, и да не губим повече време! Аз мога и да откажа. Измъкнал съм ви вече от две опасни положения, които не влизаха в първоначалната уговорка, така че, струва ми се, съм заслужил възнаграждението си. Но „третият път възмездява всичко“, както казваше моят баща, затова мисля, че няма да откажа. Може би съм започнал да вярвам в щастливата си звезда повече, отколкото преди — той имаше предвид миналата пролет, когато бе напуснал дома си и му се струваше, че оттогава са минали векове, но така или иначе, ще вляза да видя какво има вътре, за да приключа с това неприятно задължение. Кой друг ще дойде с мен?
Билбо не очакваше да чуе хор от гласове на доброволци, така че не се и разочарова. Фили и Кили се спогледаха и застанаха на един крак, другите обаче дори и не се престориха, че предлагат услугите си. Единствен старият Балин, когото обикновено оставяха на пост и който много се бе привързал към хобита, каза, че ще влезе заедно с него и ще го придружи, поне донякъде, за да извика за помощ, ако стане нужда.
В защита на джуджетата трябва да се каже следното: те наистина възнамеряваха да заплатят богато на Билбо за услугите му, бяха го довели да им свърши една опасна работа и никак не се тревожеха, че мъничкото човече ще я свърши, щом, само желаеше това. Всички обаче, щяха да му се притекат на помощ, ако то изпаднеше в беда, както бяха сторили при залавянето му от троловете още в самото начало на приключението, преди изобщо да бе имало каквато и да било причина да му бъдат благодарни. Така че джуджетата не са герои, а пресметливи същества с много точна представа за стойността на парите; сред тях има и такива, които си служат с измама и мошеничество, но повечето са честни и добри като Торин и съдружие, стига да не очаквате прекалено от тях.
Звездите тъкмо започваха да се показват една след друга на тъмния небосвод, когато Билбо пропълзя през някаква решетка през омагьосаната врата и се вмъкна крадешком в Планината. Тук беше много по-лесно да се върви, отколкото хобитът бе очаквал, защото това не беше коридор в подземията на злите духове, нито в пещерите на елфите, а коридор, прокопан от джуджетата в дните, когато са били най-богати и най-опитни. Той беше прав като линия, с гладък под и гладки стени, с умерен наклон и водеше някъде надолу в мрака.
След малко Балин пожела на Билбо „добър успех!“ и остана да го чака на едно място, откъдето все още се виждаха слабо очертанията на вратата, а благодарение на ехото в тунела се долавяха и шепнещите гласове на останалите отвън джуджета. Тогава Билбо надяна пръстена и разбрал по ехото, че трябва да се движи по-безшумно дори и от хобит, започна да се спуска надолу и надолу в мрака. Вътрешно той целият трепереше от страх, но върху малкото му лице бяха изписани твърдост и решителност. Той бе станал вече съвсем различен хобит от онзи, който някога, толкова отдавна, бе изтичал от дупката си без носна кърпичка. Носни кърпички не беше употребявал от цяла вечност. По едно време Билбо спря, понамести сабята в ножницата, пристегна, колана си и пак продължи напред.