— Сега най-после ще загазиш, Билбо Бегинс — рече си той. — Сам се забърка в тази каша и кой знае дали изобщо ще се измъкнеш от нея! Какъв глупак излязох! Каква нужда имам аз от това съкровище, пазено от дракона? Съгласен съм всичкото да си остане тук завинаги, стига само да мога да се събудя и вместо в този тунел да се намеря в предверието на моя дом!
Той, разбира се, не се събуди, а продължи да върви напред и напред, докато всяка следа от вратата зад него се изгуби. Сега беше съвсем сам. Стори му се, че започва да става по-топло.
„Сякаш там, напред, съзирам нещо като сияние“ — помисли си хобитът.
И наистина, когато понапредна още малко, предположенията му се потвърдиха напълно. Пред него пламтеше червено сияние, което постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко. В тунела сега вече беше направо горещо. Тънки струйки пара се носеха около хобита и той започна да се поти. Освен това в ушите му взе да тътне някакъв шум — сякаш голямо гърне вреше на силен огън, а към неговото клокочене се прибави и силното мъркане на гигантски котарак. Тези шумове очевидно се издаваха от някакво голямо животно, което хъркаше в съня си някъде напред в червеното зарево.
Тогава Билбо се спря. За да продължи оттук нататък, вече се изискваше безумна смелост. Премеждията, през които мина след това, изглеждаха незначителни в сравнение с тази първа среща с неизвестната опасност. Истинската битка той проведе сам със себе си в тунела, преди още да беше видял какво всъщност го очакваше. След кратко двоумение той събра смелост и тръгна отново. Най-сетне стигна до края на тунела, който завършваше с един отвор с почти същата големина и форма, като този на външната врата. Билбо подаде през него мъничката си глава. Пред погледа му се разкриха смътно очертанията на най-голямото и най-дълбоко подземие, което джуджетата в някогашни времена бяха прокопали в самите недра на Планината. Действителната големина на подземието не можеше да се определи, защото ъглите му тънеха в полумрак, но от каменния под близо до отвора се излъчваше ярко сияние.
Там лежеше Смог. Огромният, златисточервен дракон спеше дълбоко. През устата и ноздрите му излизаха отмерено дрезгави звуци и тънки струйки дим, явно, че огненото му дихание също бе приспано. Под туловището му, под крайниците и огромната му, свита на кълбо опашка и по целия под наоколо, чиито краища се губеха в мрака, лежаха купища от скъпи предмети, злато и златни украшения, различни скъпоценни камъни и обагрено от червено сияние сребро.
Подобен на някакъв огромен прилеп, Смог лежеше с прибрани крила, леко обърнат на едната страна, така че Билбо виждаше долната му част и огромния белезникав търбух, по който от дългото лежане върху скъпото ложе се бяха полепили здраво скъпоценни камъни и късове злато. На близката стена зад дракона имаше окачени брони, шлемове, брадви, мечове и копия, а край стената бяха наредени огромни гърнета, пълни с богатства, които едва ли можеше да се пресметнат.
Да се каже, че дъхът на Билбо просто секна, би било твърде слабо. За съжаление не са останали думи, които да изразят най-точно смайването му, тъй като хората промениха езика, който бяха научили от елфите в дните, когато целият свят беше все още богат. Билбо бе чувал приказки и песни за драконови богатства, но никога не си бе представял блясъка, красотата и великолепието на едно такова съкровище. Душата му се изпълни с възхита и той започна да проумява копнежа на джуджетата. Стоеше като вкаменен и се взираше в несметното богатство, забравил за страшния му пазител.
Билбо дълго стоя така и гледа прехласнато, докато най-накрая с усилие на волята си се опомни, измъкна се крадешком от сянката на тунела и се приближи до най-близката купчина от съкровища. Лежащият отгоре дракон дори и в съня си изглеждаше страшен. Хобитът грабна една чаша с две дръжки, толкова тежка, че едва можеше да я носи, и хвърли боязлив поглед нагоре. Смог раздвижи едното си крило, помръдна леко един от големите си нокти и промени тона на гръмовитото си хъркане.
Тогава Билбо побягна. Драконът обаче не се събуди и не откри кражбата — поне засега, — а само засънува сънища за нови грабежи и злочинства. Хобитът затича обратно по дългия тунел. Сърцето му биеше до пръсване, а краката му трепереха много по-силно, отколкото на идване, но той стискаше здраво чашата и си мислеше:
„Най-после го сторих! Сега ще им докажа. Приличал съм повече на бакалин, отколкото на разбойник — нали така казваха! Май ще трябва да си променят мнението.“
И те наистина го промениха. Балин бе вън от себе си от радост, като видя хобита, но и изненадата му не беше по-малка. Той вдигна Билбо на ръце и го изнесе навън. Беше среднощ и облаците бяха скрили звездите. Билбо легна по гръб, затвори очи и взе да вдишва с наслада свежия въздух, без да обръща внимание на голямото вълнение на джуджетата, нито на похвалите, с които те го обсипваха, като го потупваха по гърба и му обещаваха своите услуги и услугите на целите си родове за поколения напред.