По пладне Билбо се приготви за второ пътешествие към недрата на планината. Не му беше много приятно, разбира се, но не се и страхуваше толкова, както първия път, защото, малко или много, вече знаеше какво го очаква там. Ако познаваше обаче по-добре хитрия нрав на драконите, сигурно нямаше да бъде така спокоен и така уверен, че ще свари чудовището заспало.
Когато Билбо тръгна, навън грееше слънце, но в тунела беше тъмно като в рог. Светлината, която проникваше през открехнатата врата, постепенно се изгуби. Хобитът стъпваше толкова безшумно, колкото безшумно би се носил дим, подет от лек ветрец, и когато стигна долния отвор, се почувствува много горд. Този път червеното сияние едва се долавяше.
„Старият Смог се е изморил и сега спи — помисли си Билбо. — Не може да ме види, а няма и да ме чуе. Смело напред, Билбо!“ — Хобитът беше забравил или пък никога не беше чувал за силното обоняние на драконите. Той не знаеше и друга една важна тяхна особеност: те можеха да спят с полуотворени очи, щом са се усъмнили в нещо.
Когато Билбо надникна през отвора, Смог изглеждаше дълбоко заспал — нито излъчваше светлина, нито издаваше звук — и ако не бяха тънките струйки пара, които излизаха от ноздрите му, можеше да се помисли, че е мъртъв. Билбо тъкмо се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж забеляза, че изпод спуснатия клепач на лявото око на Смог се промъква тънък червен лъч светлина. Значи той само се правеше на заспал, а всъщност наблюдаваше входа на тунела! Билбо бързо се дръпна назад и с признателност докосна вълшебния пръстен. И тогава Смог заговори:
— Е, крадецо! Усетих те по миризмата! Чувам и дишането ти! Хайде, приближи се! И пак си вземи нещичко — както виждаш, има в излишък!
Но Билбо не беше толкова наивен и все пак познаваше донякъде природата на драконите, така че ако Смог се бе надявал толкова лесно да го подмами да се приближи, навярно остана разочарован.
— Не, благодаря ти, о Смог Страховити! — отвърна хобитът. — Не съм дошъл за подаръци. Дойдох само да видя наистина ли си такъв огромен, както се говори в приказките, защото не им вярвах.
— А сега вярваш ли им? — попита драконът, поласкан донякъде, макар и да не приемаше за истина нито дума от казаното.
— Да си призная, песните и приказките дори и наполовина не казват истината, о, Смог, най-велики и най-големи от всички дракони — отвърна Билбо.
— Обноските ти са твърде изискани, за да си обикновен крадец и лъжец — рече драконът. — И, както виждам, моето име ти е известно, а аз не си спомням да съм те надушвал преди. Кой си и откъде идваш, ако мога да попитам?
— Можеш, разбира се! Аз идвам изпод Хълма и пътят ми минаваше ту под хълмове, ту над хълмове, а понякога и по въздуха. Освен това мога да ставам и невидим.
— Всичко това го вярвам — рече Смог, — но то не може да ти бъде име.
— Аз съм търсач на следи, секач на паякови нишки и жилеща мушица. Избраха ме заради щастливата цифра.
— Прекрасни наименования! — с подигравка рече драконът. — Но щастливите цифри не винаги носят щастие.
— Аз погребвам приятелите си живи, удавям ги, а после пак ги изваждам живи от водата.
— Това вече малко понамирисва на измислица — присмя се Смог.
— Аз съм приятел на мечките, гост на орлите, Пръстенопритежател, Късметоносач и Буреездач — продължи да изброява достойнствата си Билбо, доволен, че е успял да съчини такава сложна гатанка.
— Добре, добре! — рече Смог. — Само не преувеличавай много.
Ето как трябва да се разговаря с дракони, ако не искаш (от благоразумие) да откриеш истинското си име, пък и не искаш (пак от благоразумие) да ги ядосаш, като им откажеш направо. Никой дракон не може да устои на удоволствието от такъв гатанкоподобен разговор, а докато той се мъчи да проумее това, което си му казал, ти печелиш време. Всъщност Смог не разбра разказа на Билбо (който, смятам, за вас е бил напълно ясен, тъй като сте участвували заедно с хобита във всичките му приключения досега), но той си мислеше, че го е разбрал, и взе да се киска ехидно.
— Още снощи си го помислих — рече си Смог. — Езерните хора, да, тези жалки търговчета са намислили да ми скроят някакъв подъл номер. Да, това са само Езерните хора или пък аз не съм дракон, а нищожен гущер. Не съм минавал надолу цяла вечност, но скоро ще ги споходя! А гласно Смог каза:
— Добре, добре, о, Буреездачо! Може би Буре се е наричало, кончето ти, а може би и не, но във всеки случай беше доста охранено. Ти, както казваш, си невидим, но то не беше. Да не забравя да ти кажа, че миналата нощ изядох шест кончета, а останалите ще заловя и ще изям в най-близко време. Като отплата за прекрасната гощавка ще ти дам за твое добро един съвет: с джуджетата другарувай колкото можеш по-малко.