— С джуджетата ли? — престори се на изненадан Билбо.
— Хайде, хайде, и ти си намерил пред кого да хитруваш! — смъмра го Смог. — Никой по-добре от мен не познава миризмата (и вкуса) на джуджетата. Нима смяташ, че мога да изям конче, яздено от джудже, без да разбера това? Във всеки случай ти ще стигнеш до лош край, щом дружиш с такива приятели, Крадецо Буреездач! Не бих имал нищо против, като се върнеш при тях, да им предадеш какво съм ти казал. — Смог обаче, не каза на Билбо, че надушва една непозната миризма — хобитовата миризма, която силно събуждаше любопитството му и го озадачаваше. — Предполагам, че са те възнаградили добре за чашата, която открадна миналата вечер? — продължи драконът. — Хайде, кажи каква награда получи? Никаква ли? Впрочем това е присъщо на нрава им. Сигурен съм, че те се спотайват отвън, а теб те пращат да вършиш опасната работа и да задигаш каквото можеш, докато аз спя. И са ти обещали да ти дадат полагаемия ти се дял, нали? Но ти не им вярвай! Знай, че ще те излъжат, затова бъди благодарен, ако изобщо успееш да се измъкнеш жив оттука.
Междувременно Билбо започна да усеща, че изпада в особено настроение, че го завладява някакво странно смущение. Всеки път, когато блуждаещите очи на дракона, които го търсеха в мрака, проблясваха насреща му, той се разтреперваше. Започваше да изпитва необяснимо желание да изтича напред, да се разкрие пред Смог и да му разправи цялата истина. Той явно бе застрашен да изпадне под омайното влияние на драконовата магия. В един миг обаче, хобитът се сепна, събра смелост и заговори отново.
— Ти не знаеш всичко, о, Смог, могъщи! — рече Билбо. — Не само златото ни е довело насам.
— Ха, ха, ха — изсмя се Смог. — Ето че сам се издаде, като каза „ни е довело“. Защо не кажеш направо „нас, четиринадесетимата“, че да свършим с този въпрос, господин Късметоносачо? Радвам се да чуя, че имате и друга работа из тия места, освен да ми крадете златото. В такъв случай, може би няма съвсем напразно да си изгубите времето. А не ви ли е минавало през ум, че дори и да успеете да откраднете малко по малко съкровището — а за това ще ви трябват около стотина години, че и повече, — няма да можете да стигнете далече с него? И планината, и гората крият опасности. Не сте ли помисляли, че някой може да ви го отнеме? Предполагам, че си се условил за една четиринадесета или нещо подобно, нали? А как изобщо ще я пренесеш? С какво ще я превозиш? Ами въоръжените стражи и пътните такси? — Тук Смог се разсмя гръмогласно. Той беше коварен и зъл по душа и знаеше, че предположенията му не са много далече от истината, макар и да подозираше, че в дъното на целия кроеж стоят Езерните хора и че навярно е уговорено голяма част от плячката да остане в крайбрежния град, който в младите години на дракона се наричаше Есгарот.
Едва ли ще повярвате, но Билбо стоеше и слушаше като втрещен. Досега той бе насочвал всичките си мисли и цялата си енергия към една цел — да стигне да Планината и да открие тайния вход. Никога не се бе запитвал как ще бъде отнето съкровището, нито пък как онази част, която би се паднала на него, ще бъде пренесена през целия дълъг път
до под Хълма.
Сега в съзнанието му се загнезди мъчителното съмнение — дали и джуджетата бяха забравили тази важна подробност, или през цялото време бяха му се присмивали тайно! Ето какво въздействие можеха да окажат приказките на дракона върху неопитния, върху доверчивия по характер. Билбо, разбира се, трябваше да бъде нащрек, но притегателната мощ на Смог беше огромна.
— Пак ти повтарям — рече Билбо, правейки опит да остане верен на приятелите си и да не се предаде, — мисълта за златото беше на второ място. Ние вървяхме под хълмове и над хълмове, в бури и дъжд в името на Отмъщението. Нима ти не си разбрал, о, Смог, несметно богати, че твоята победа ти е създала смъртни врагове?
Тогава Смог се разсмя — силен и помитащ като морска вълна звук повали Билбо на земята, а джуджетата горе се сгушиха едно в друго и си помислиха, че сега вече хобитът сигурно е срещнал ужасната си смърт.
— Отмъщение ли? — изсумтя драконът и гневните пламъци в очите му осветиха подземието от край до край, сякаш в него проблесна алена светкавица. — Отмъщение! Царя на Планината е мъртъв, нима сред неговите потомци има такива, които се осмеляват да търсят отплата? Гирион, господарят на Дейл, е мъртъв и аз изядох неговите хора, както вълк яде овци, нима са останали негови правнуци, които биха дръзнали да се доближат до мен? Убивам всичко, което пожелая, и нищо не смее да ми оказва съпротива. Някога изтребих до един смелите им воини, а такива като тях сега няма по света. Тогава бях млад и слаб. Сега съм стар и силен, силен, силен, Крадецо, дето се спотайваш в тъмното! — злорадо добави Смог. — Бронята ми е здрава като десет щита, събрани заедно, зъбите ми са мечове, а ноктите — копия, ударът на опашката ми поразява като гръм, крилете ми са ураган, а диханието ми е смъртоносно!