— Винаги съм знаел — изписука уплашено Билбо, — че отдолу драконите нямат броня и слабото им място е в областта, хм — на гърдите. Но сигурно един такъв всесилен дракон като тебе се е погрижил за това.
Драконът в миг престана да се хвали.
— Сведенията ти са стари — ядосано рече той. — Аз съм покрит и отгоре, и отдолу с железни люспи и твърди скъпоценни камъни. Никакво острие не може да ме прониже.
— Трябваше да се досетя — рече Билбо. — Наистина къде може да се намери равен на Великия неуязвим Смог? И кой друг освен него би могъл да притежава такова необикновено скъпо нещо — елече от най-прекрасни диаманти!
— Да, наистина необикновено скъпо нещо — повтори наивно Смог, поласкан от възхвалите на Билбо. Той не знаеше, че хобитът още при първото си идване беше зърнал странната защитна обвивка на долната му част и сега по някакви свои съображения гореше от желание да я разгледа по-отблизо.
— Погледни! — рече драконът. — Какво ще кажеш за това?
— Смайващо красиво! Ненадминато! Великолепно! Възхитително! — взе да възклицава гласно Билбо, а в същото време си мислеше: „Старият му глупак! Не знае, че от лявата страна на гърдите си има едно незащитено местенце, голо като охлюв без черупка!“
След като господин Бегинс видя това, единственото му желание оттук нататък беше да се измъкне по някакъв начин.
— Е, във всеки случай не бива повече да те задържам, Ваше величие — рече хобитът, — и да ви лишавам от тъй необходимия ви сън. Сигурно сте много уморен, защото кончетата, струва ми се, не се ловят лесно. А също и разбойниците — добави хапливо Билбо, преди да се обърне и да хукне с всички сили нагоре по тунела.
Забележката му обаче, излезе злополучна. Драконът се разяри, избълва подире му няколко огнени езика и макар Билбо да припкаше бързо по нанагорнището, все пак не беше се отдалечил достатъчно, когато Смог се опита да провре страшната си глава през малкия отвор. За щастие челюстите му се приклещиха, но през ноздрите си той продължи да праща огън и пара, които почти застигаха хобита. Силно изплашен и обгорен, той със сетни сили подтичваше слепешком в тунела. Беше добил самоувереност от остроумието, което бе проявил в разговора си със Смог, но последствията от крайната му забележка сега го накараха да се опомни.
— Никога не се шегувай с жив дракон, глупави Билбо! — рече си той и по-късно често обичаше да повтаря това свое умозаключение, което най-накрая се превърна в пословица. — Краят на приключението още не е дошъл — добави хобитът и това беше наистина така.
Следобедът преваляше и отстъпваше ред на вечерта, когато Билбо с несигурни стъпки се появи навън и се отпусна полужив „на прага“. Джуджетата се заловиха да го свестяват и да лекуват, доколкото могат, раните от обгарянето му. Трябваше да мине обаче дълго време, преди космите на тила и на петите му да пораснат отново, защото бяха опърлени до самата кожа. Междувременно приятелите му се стараеха всячески да го ободрят; те горяха от нетърпение да чуят разказа му и най-вече да разберат защо драконът бе вдигнал такъв страхотен шум и как Билбо бе успял да се спаси.
Хобитът обаче, изглеждаше угрижен и неспокоен и те с мъка успяваха да измъкнат по някоя и друга дума от устата му. Като размишляваше върху случилото се, сега той съжаляваше, че бе разкрил толкова много неща пред дракона и никак не му беше приятно да разказва за това. Старият дрозд бе кацнал на една близка скала и с наклонена настрани глава слушаше всичко, което се говореше. Колко лошо бе настроението на Билбо, можете да разберете от това, че по едно време взе един камък и го запрати по дрозда, който обаче само изпърха с криле и пак кацна на същото място.
— Проклета птица! — викна ядосано Билбо. — Сигурен съм, че ни подслушва, пък и видът й никак не ми харесва.
— Остави я на мира! — обади се Торин. — Дроздовете са дружелюбни, а този изглежда много стар и може би е последният, останал от породата, която живееше някога тук. Те бяха толкова питомни, че кацаха по ръцете на баща ми и на дядо ми, а бяха също и дълголетни, така че не бих се изненадал, ако този тук наброява сто, пък и повече години и все още помни нашите честити дни. Жителите на Дейл бяха научили езика им и изпращаха по тях съобщения до Езерните хора или до някои други.
— Е, този ще отнесе интересни новини в Езерния град, ако заради това седи тук и ни подслушва — рече Билбо, — макар че се съмнявам дали там все още са останали хора, които да разбират езика на дроздовете.