— Но кажи най-после какво се случи? — завикаха джуджетата. — Разправи ни всичко подробно!
Билбо им разказа подробно всичко, което си спомняше, и накрая си призна, че се чувствува виновен, загдето чрез гатанките си бе доразкрил онова, което драконът вече бе разбрал по лагерните следи и по кончетата.
— Той със сигурност знае, че сме дошли от Езерния град и че сме получили помощ оттам, затова много се опасявам, че сега ще насочи гнева си в тази посока. Какво ми трябваше да споменавам, че съм бил Буреездач! Дори един сляп заек от тия места веднага ще се досети, че това е свързано с Езерните хора.
— Е, хайде! Станалото — станало. Както съм чувал, при разговор с дракон изобщо било трудно да не допуснеш грешка — рече Балин с желание да успокои хобита. — Ако ме питаш мен, ще ти кажа, че се справи отлично — откри една много важна подробност и се завърна жив и здрав. Малцина са онези, които са разговаряли с такива като Смог и са постигали същия успех. Имаме голям късмет, че научихме за пробитото място в диамантеното елече на стария дракон.
Това даде нова насока на разговора. Джуджетата взеха да разправят разни истории за убиване на дракони (крайно заплетени и очевидно измислени), за различните начини на удряне и пробождане и за хитрите уловки, които били приложени при тези случаи. Всички бяха съгласни, че да заловиш дракона, докато спи, съвсем не е така лесно, както изглежда, и че опитът да го пронижеш в съня му може да завърши далеч по-злополучно, отколкото ако се осмелиш да го нападнеш открито.
През цялото време, докато те говореха, дроздът ги слушаше; най-сетне, когато звездите взеха да се показват на небосвода, той разпери безшумно криле и отлетя. Докато джуджетата приказваха, а сенките се удължаваха, Билбо ставаше все по-мрачен и по-мрачен и лошото му предчувствие растеше. Най-накрая той прекъсна разговора.
— Сигурен съм, че тук се намираме в голяма опасност — рече той, — и не виждам защо трябва повече да стоим. Драконът обгори хубавата трева, а вече се спусна нощ и става студено. Пък и нещо ми подсказва, че точно това място ще бъде нападнато. Смог вече знае как съм слязъл долу до неговото подземие и можете да бъдете уверени, че ще се досети къде излиза другият край на тунела. Ако реши, той ще натроши на парченца целия този склон за да ни попречи да влизаме повече, а ако заедно със склона ни смачка и нас, сигурно ще бъде още по-доволен.
— Много мрачно гледаш на нещата! — обърна се Торин към Билбо. — Защо Смог не запуши долния отвор, щом чак толкова не желае да ни допуска вътре? Той обаче не го запушва, ако го беше сторил, щяхме да чуем.
— Кой знае, кой знае! Може би не го е запушил, защото отначало е смятал да се опита да ме примами отново, а сега пък изчаква да се стъмни достатъчно, за да се впусне в ловитба, или пък не иска да си разваля спалнята. Но, така или иначе, аз ви моля да не спорим по това. Смог ще излезе всеки миг и единствената надежда да му убегнем е да се скрием в тунела и да затворим вратата.
Билбо изглеждаше така разтревожен, че джуджетата най-после се вслушаха в съвета му и влязоха в тунела, но не бързаха да затворят вратата. Това им се струваше безразсъдно, защото не се знаеше дали ще могат да я отворят отново отвътре, а мисълта да останат затворени в едно място, от което можеше да се излезе единствено през бърлогата на дракона, никак не им се харесваше. Освен това всичко изглеждаше тихо и спокойно — и отвън, и вътре в тунела. Ето защо те дълго седяха наблизо до открехнатата врата и продължаваха да си говорят.
Разговорът им се насочи към злонамерените думи, които драконът беше казал за тях. На Билбо му се искаше никога да не ги бе чувал или поне да можеше да се увери по някакъв начин, че джуджетата бяха искрени, когато твърдяха, че изобщо не са мислили какво ще стане, след като съкровището бъде спечелено отново.
— Ние знаехме, че начинанието ни е опасно — заяви Торин. — Опасността, както е известно на всички, все още не е отминала, но аз мисля, че след като си възвърнем отнетото богатство, ще имаме достатъчно време да мислим какво да направим с него. Що се отнася до твоя дял, господин Бегинс, можеш да бъдеш напълно спокоен. Искам да те уверя, че ние сме ти повече от благодарни и затова, когато ще имаме какво да поделяме, ти сам ще си избереш твоята четиринадесета част. За съжаление, с право се тревожиш за пренасянето, тъй като, да си призная, то ще бъде съпроводено с големи трудности — с течение на времето пътищата не стават по-безопасни, а тъкмо обратното. Но ние ще направим, каквото можем, за да ти помогнем, и ще поемем нашия дял от разноските, когато стане нужда… Ако искаш, вярвай ми!