Оттук, разговорът се пренесе към самото съкровище и към онези скъпи предмети, за които Торин и Балин си спомняха. Те се питаха дали всичко лежи все още непокътнато долу в подземието: копията, направени за армиите на великия (отдавна починал) цар Бладортин, чиито върхове бяха три пъти закалени, а прътите им — изкусно украсени със злато; тези копия обаче бяха останали непродадени на царя, а също и незаплатени. Сред богатствата трябваше да се намират и множество щитове, изработени за отдавна починали воини, голямата златна чаша на Трор с двете дръжки, украсена с цветя и птици с очи от скъпоценни камъни, посребрени и позлатени брони, огърлието на Гирион, владетеля на Дейл, направено от петстотин зелени като тревата смарагди, което той бе дал на джуджетата, за да изплетат на най-големия му син ризница от сребърни нишки, каквато не бе правена дотогава и която имала трайността и здравината на три пъти закалена стомана. Но най-красивото от всичко сред цялото това великолепие беше големият бял скъпоценен камък, който джуджетата бяха извадили изпод самите недра на Планината — самото сърце на Планината, диамантът на Трейн, който бяха нарекли Аркен.
— Аркен! Аркен! — взе да повтаря унесено Торин в тъмнината, опрял брада на коленете си. — Той беше кръгъл, с хиляда шлифовани страни; на светлината на огъня грееше като сребро, като вода блестеше на слънцето, като сняг искреше на звездите, като дъжд сияеше на луната!
Опиянявящият копнеж по богатството, обаче, беше напуснал Билбо. Докато джуджетата говореха, той почти не ги слушаше. Седеше близо до вратата, наострил уши да долови през шепота им всеки звук, който би долетял отвън или откъм подземието.
Мракът се сгъстяваше и Билбо ставаше все по-неспокоен.
— Затворете вратата! — помоли той отново. — Знайте, че драконът ни готви нещо. Тази тишина ме плаши много повече от снощната врява. Затворете вратата, докато не е станало късно!
Тревогата в гласа му накара джуджетата да се опомнят. Торин бавно се отърси от мечтите си, стана и ритна камъка, който подпирае вратата. След това, всички джуджета я забутаха с общи усилия, докато тя, с тракване, се затвори. Никаква следа от ключалка не се виждаше вече. Те бяха затворени в Планината!
И тъкмо навреме. Едва бяха навлезли малко по-навътре в тунела, когаято силен удар разтърси склона на планината, сякаш великани искаха да го поломят със стенобитна машина от гигантски дъбови греди. Скалите екнаха, стените взеха да се пукат и от тавана, по главите на джуджетата, се посипаха каменни отломки. Какво би станало, ако вратата все още стоеше отворена, не смея и да помисля! Те хукнаха надолу по тунела, радостни, че са останали живи, а зад тях се носеше тътенът от яростта на Смог. Той трошеше на парченца скали и канари, размахвайки ожесточено огромната си опашка, докато малката, удобна ниша, в която бе разположен лагерът им, обгорената трева, камъкът на дрозда, покритите с охлюви стени, тясната площадка — всичко се срина, стана на пух и прах и лавина от натрошени камъни полетя към долината.
Смог се бе измъкнал скришом от леговището си, бе излетял тихичко във въздуха и се бе понесъл в мрака като някакъв исполински гарван по посока на вятъра на запад от планината с надеждата да залови ненадейно някого или нещо и да открие къде точно е изходът на тунела, по който крадецът бе влязъл в подземието. Когато не откри никого и не видя нищо, дори и там, където очакваше, че трябва да се намира изходът, яростта му се разрази в пълна сила.
Като се навилня здравата, той се почувствува по-спокоен и реши, че поне от тази посока повече няма да го безпокоят. Сега му оставаше да отмъщава другаде.
— Буреездач! — изсумтя Смог. — Без съмнение той е дошъл по реката. Миризмата ти ми е непозната, но ако не си от Езерните хора, поне си получил помощ от тях. Затова ще отида да им покажа кой е истинският Цар на Планината.
И той полетя сред огнени пламъци на юг към Течащата река.
13. КЪДЕ Е ДРАКОНЪТ?
Междувременно, джуджетата стояха в тъмното сред пълна тишина. Те нито ядяха, нито говореха. Не знаеха колко време е минало и не смееха да се помръднат, защото и най-малкият шум се подемаше от ехото в тунела. Ако задремеха, събуждаха се пак сред мрак и мъртва тишина. Те чакаха така дълги дни и нощи, както им се струваше, докато накрая започнаха да чувствуват, че се задушават, че главите им се замайват от липсата на въздух и че повече не могат да издържат. Вече бяха готови да посрещнат едва ли не с радост шума от завръщането на дракона в леговището му. Това затишие ги плашеше много повече — то им подсказваше, че чудовището навярно им готви някаква хитра клопка, а тук повече не можеха да стоят.